Прочетен: 354 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 29.03.2022 14:28
Политическата 2017-а беше белязана от немалко протести, парламентарни скандали, политически престрелки и вътрешнопартийни борби. Партиите занимаваха обществото със себе си, като продължаваха да не виждат както терора на монополите, така и другите видове натиск чрез държавни структури, използвани като бухалки. В парламента продължиха напразните усилия, а правителството се изяви като основен законотворец. И всичко това – гарнирано с неумел, несръчен и откровено непрофесионален пиар.
В парламента си кипи безсмислен труд
Депутатската работа все повече се обезсмисля заради изместването на нейния основен фокус – създаването на закони. Така или иначе у нас те се създават и внасят от правителството. Крайно компрометиран е и парламентарният контрол. Дотолкова компрометиран, че дори вносителите на питания не идват в зала, когато председателстващият изчита отговора от съответния министър (който също си има по-важна работа, основно – пътуване в чужбина).
Почти празната пленарна зала по време на парламентарния контрол поставя въпроса дали не сме свидетели на пълното погазване на парламентарната демокрация. Защото, ако не създава закони и ако не контролира изпълнителната власт ефективно, какво тогава прави Народното събрание? В добавка към това трябва да посочим, че според самите управляващи правителството се доминира, и не само се доминира, а персонално се контролира от Бойко Борисов. Подобен стил на управление граничи с еднолична власт. С тоталитаризъм, но не комунистически, а напълно капиталистически по характер.
44-ото Народно събрание започна работата си през април 2017, но не блесна с особени различия пред предсрочно приключилото 43-о. Медиите охотно отразяваха парламентарните скандали, които и тази година бяха достатъчно, за да пренасочат общественото внимание от реално важните теми към чантата на някоя министърка. Подобни маньоври – дали нарочно, дали от само себе си или просто от глупост, имаше през цялата година. Пиарските действия продължаваха престрелката, водена между политическите сили. Не беше рядкост и гаф в официално прессъобщение на управляваща партия, като последният – с объркания Джафери, си беше откровена некадърност. Впрочем, отдавна у нас управляваща партия не е имала по-слаб, по-некомпетентен и на моменти безпомощен пиар. Вероятно в ГЕРБ разчитат на това, че Борисов сам си е пиар, сам си прави имиджа и сам най-добре знае какво, къде и как трябва да говори.
В иначе вялата работа на Народното събрание акцент беше оставката на председателя Димитър Главчев. Превъплъщавайки се в управленец по начин, който смята за правилен заради сходство с вождисткия стил, той изгони опозициония лидер Корнелия Нинова, като й отне думата и в общи линии „каквото можа, направи”. При предходно искане на оставката му Главчев оцеля с 4 гласа, но след челния сблъсък с Нинова не оцеля.
Лидерите се бетонираха
Самата Нинова също си имаше неприятности. След свикан кой знае защо конгрес тя на пръв поглед оцеля и заздрави позициите си. Но вътрешните борби в столетницата продължават. Въпреки това Нинова изглежда решена да води с Борисов лидерска битка. Вероятно вътрешните й противници си дават сметка, че бутайки Нинова, правят услуга на Борисов. Или пък може би точно това им е целта?
ГЕРБ също свика конгрес, който останави две следи – преизбрания със севернокорейско единодушие лидер и разточителните мултимедийни илюминации, избожадащи очите на мизерстващия електорат. Лидерството на Борисов изглежда по-стабилно отвсякога. Самите партийни деятели в прав текст и публично съобщават, че еди-какво си ще стане, ако премиерът реши/разреши. Това не е ново за българските георгафски ширини. Образът на грижовен бащица изглежда е дълбоко вкоренен в манталитета ни, щом Тодор Живков управлява повече от 40 години, а Борисов – трети мандат.
Вместо да му бъдат коректив, Обединените патриоти играят по свирката му. Ако Валери Симеонов предприема солови акции понякога, това вероятно се дължи на сблъсък на големи интереси, а не на защитаване на обществените такива. И бидейки в коалиция с ГЕРБ, патриотите достигнаха максимума, който биха могли да желаят. Коалиционното им послушание освен с участие на сериозни нива в изпълнителната власт беше доосребрено и с председателско място в Народното събрание – Цвета Караянчева замени Главчев. Партията на Валери Симеонв пък получи от Дядо Коледа сградата на „Раковска“ 134. Може би не трябва много да се радват в НФСБ. Предишният обитател на същата сграда – СДС – завърши безславно.
В политическата кухня, по-точно в трапезарията, се случиха и куп по-едри и по-дребни скандали, сред които оставката на Делян Добрев заради обвинения в шуробаджанащина, кадруване и уреждане на свои хора с апетитни сделки. Структурата на ГЕРБ в Хасково се опъна на депутата, но парламентът не гласува оставката му. Вероятно за някои изследователи ще е интересно как централната власт притиска местната, но в България това не е част от теорията, а от ежедневната практика.
Вън от Народното събрание се оказа и Антон Тодоров. Авторът на „Шайка”, сложил този етикет дори персонално на Борисов, се превърна в едва ли не негов пръв защитник. Не знаеше обаче докъде може да се простре и малко надхвърли позволеното. Формално Тодоров е аут заради заплаха към Виктор Николаев в ефир, но по-вероятно е заради напъните да оглави Комисията по досиетата. За наблюдателите случаят с него беше поредното доказателство, че Борисов еднолично решава всичко в управлението, включително персоналните скандали, които заплашват самия него.
Президентът като очакван и логичен контрапункт
Президентът Румен Радев, колкото и противоречиви оценки да събира, засега се експонира повече като очакван и логичен контрапункт на Борисовото управление, отколкото като властови център, генериращ политики. Липсата на каквато и да е следа от далавераджийство в биографията му го прави противоположен по същност на Борисов. Развитието на държавния глава във времето вероятно ще покаже дали очакванията за нов тип политика, възлагани на Радев, ще се реализират.
Привържениците му прогнозират създаването на президентска партия. Доколко подобна прогноза има почва и доколко самият Радев се вижда като партиен строител, ще разберем, когато му дойде времето. На този етап можем само да броим реакциите в социалните мрежи, свързани с изяви на президентската съпруга. Със сигурност те не дават добавена стойност към мандата на президентската институция, нито пък са безспорен плюс за българската политика.
Ролята на президентската институция би могла да бъде укрепена и разширена, но в сегашния екип очевидно липсва визия как точно да стане това. Опирайки се единствено на личността на Радев, имиджът на институцията рискува много. И разширяването в посока на съпругата едва ли е правилният път. Около президента би трябвало да има експерти, знакови фигури, чрез които институцията да формира политики и да упражнява влияние. Ролята на вицепрезидента Илияна Йотова засега изглежда малко по-успешна. Видими са усилията й да не бъде просто сянка на държавния глава, както се случваше досега с нейните предшественици. Йотова показва загриженост за българите зад граница, за социалните проблеми и за нещата, вълнуващи обикновения човек. Но, разбира се, няма как да избяга от образа си на партиен човек, което е минус за всеки, озовал се на подобна позиция.
Пъпът на политиката или къде са десните
За разлика от предходната година, през 2017 десните политици като че ли разбраха къде се намират. И какво се случва с тях. Играейки за и против коалиция с ГЕРБ, част от тях мислеха, че са на пъпа на политиката. Това им изигра лоша шега, изразяваща се в процент – процент и нещо на изборите. Движение България на гражданите не се долавя вече от радарите. СДС – също.
Бидейки с малко повече разум, ДСБ и „Да България“ опитаха да се сближат. Както и безчет гравитиращи вдясно субекти. Резултатът засега е само това, че хората не успяват да запомнят имената на новите десни проекти. Защото докато ги запомнят, те изчезват.
Брандингът си е изконен проблем на дясното и докато не го осъзнаят, лидерите ще остават с все по-нисък процент. За справка – нека да видят какви битки се водиха и се водят все още за бранда БСП. Защото на масовия избирател му трябват само три неща: разпознаваема абревиатура, неколцина лидери и нормално говорене. А не проект след проект, име след име и „този от кои беше“.
Истината е, че опозиционното говорене и истински опозиционните действия идват само от дясно. БСП е против ГЕРБ, но не и против схемите, по които ГЕРБ управлява. Истинската опозиция трябва да вижда проблемите в тяхната цялост, а това включва и работата на съдебната система и на цялата контролно-репресивна машина, включваща безбройните агенции и служби. Засега отдясно идват доста адекватни сигнали в тази насока и евентуалното обединение на десните сили би спечелило, ако се придържа към обществено одобряваната реакция на безумната ни действителност. Това, разбира се, включва и по-радикални мерки, целящи радикални промени. Ако ги има вдясно, би трябвало скоро да ги видим.
Ултиматуми, изцепки и откровена простотия
„Това, което имаме като управление“, ражда ежедневни, ежечасни и ежеминутни шедьоври. Едва ли някой би могъл да преброи гафовете, замазвани със себеотрицателен пиар. Едва ли и всички тези гафове са поради лапсуси, бързане и разсеяност. Повечето са истинска катастрофа на манталитетно ниво.
Представяте ли си европейски премиер да бъде замесен в афера със суджуци и да оцелее? Да съобщи някой, че са му искани 4 тона наденички от името на Меркел, например, да е готов да го потвърди пред съда и всичко това да се размине? Не е смешно. „Суджукгейт” остана в историята на българската политика с това, че самият главен прокурор ожали премиера, че „нито един суджук не е получил”. Заради проклетите суджуци един депутат отгърмя по живо – по здраво още преди да сме запомнили името му.
Гафове и изцепки имаше и отляво. Проф. Иво Христов стана притча во язицех със своите 80 процента, които според него са процентът на българите – дебили. Някои го оправдаха – „ами така е, не е ли прав”, други го атакуваха – „не се говори така”, но човекът си е депутат и до днес. А ние поне научихме какво мисли обикновеният депутат за обикновения български избирател.
Няма как да не дадем полагащото се място на вицепремиера Валери Симеонов, който на моменти надминава дори Борисов по бисери – и в ефир, и пред медиите. Какъв е пред подчинените си – можем само да гадаем. Институционален уникум остава идеята му да се публикува на правителствения сайт ултиматум към медиите. Вероятно е поредният български принос към световната политика.
Впрочем, за такъв принос битката е свирепа. Кое да класираме: „Пекин е във Виетнам” (от Цвета Караянчева, но признато като „лапсус”), „Ви-ай-ай” (съобщаване на римска цифра от парламентарната трибуна), Борисов Три (което няма как да е лапсус) или представяне на милиарди като хиляди от шеф на бюджетна комисия? Или пък последните високоинтелектуални дискусии на молекулярна тема…
Което и да изберем, едва ли ще пребори проекта за сапунени мехури, включен в културната програма на председателството. По-добра метафора за българската политика едва ли може да бъде намерена.
"Студия Трансмедия", 22 декември 2017
https://www.transmedia.bg/2017/12/22/%d0%b3%d0%be%d0%b4%d0%b8%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d1%81%d1%83%d0%b4%d0%b6%d1%83%d0%ba%d0%b0-%d0%b8-%d0%bd%d0%b0-%d1%81%d0%b0%d0%bf%d1%83%d0%bd%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bc%d0%b5/
