По програма Меzzo слушах прекрасно изпълнение на симфоничната поема „Така каза Заратустра” на Рихард Щтраус. Вдъхновен от безупречното изпълнение и от тази велика творба, реших да напиша постинг за композитора й. За целта от Интернет извадих кратко описание на живота и творчеството на този велик човек, а също и описание на симфоничната му поема „Така каза Заратустра”, която не е динствената му творба в този жанр. Той има още пет такива произведения, между които и Дон Джовани. С музика от тази симфонична поема – Така  каза Заратустра - започват предаванията си доста музикални програми.

     Сега няколко мои думи за германския композитор Рихард Щраус. Той няма нищо общо с попкомпозиторите Йохан Щраус, /букетите/ баща и син, родени в началото на ХХ век. Рихард Щраус е много сериозен музикант - диригент и композитор, който живее в края на  ХІХ и в началото на ХХ век. И той като много от великите композитори се стреми към Виена, но остава там на няколко пъти не за дълго. Във Виена той осъществявя контакт с Брамс и отново с диригента и пианист Ханс фон Бюлов, кгото вече се познават,  изключителен музикант. Предполага се, че по време на първата си среща с тях той е показал партитурата на симфоничмната си поема „”Така каза Заратустра”. Следват чести срещи с Брамс в кръчмата „Червеният таралеж”, която той редовно посещава за да почива от мислите си. Контактите с тези двама велики виенски музиканти, най великите във Виена, музикалнатта й съвест, оказват своето влияние върху творческия път на Рихард Щраус. Той живее и работи на няколко места, където е канен като постоянен диригент. Има сравнително дълъг живот, през който създава многобройни велики творби в различни жанрове. Най-популярното му произведение е цикълът от четири песни, писан в края на живота му, наречени  „Последни”. Не съм разговарял с пев/и/ци, които споменавйки за тези песни да остават равнодушни.

   Прилагам кратка справка за живота и делото на този велик човек, която свалих от Интернет. Сторих това, защото написаното за него отразява и моето разбиране за музиката му. Най-характелното за нея е оркестрацията, на която той е много голям майстор. Кратък откъс от неговите произведениия е достатъчен да се каже кой е композиторът. Велик оркестратор е и Равел.

     Откривам нещо общо в музикалата тъкан на тази симфонимна пиеса на Щраус и  Четвъртата симфония на Шостакович. Те си приличат в оркестрацията, но отбелязвам в произведенията и на двамата въвеждане на една тригласна фуга. При Щраус тя е по-сбита, при Шостакович е по-драматична. Както в произведенията на Шостакович може да се чуе нещо от Щраус и Малер, така музиката на Щраус има препратки към други велики композитори – Бетховен, Лист и най-много Вагнер.

   Приянно зарпознаване стази творба, една от най-великите на Щраус и с него – недостътъчно познат сред любителите на музиката. Музикантите обаче го познават не само заради симфоничната му музика, но и заради сценичните му  произведения. Напомням, че една от най-трудните и дълги арии е тази на Саломе.

    Ще приложа линк и на Четирите последни песни на Щраус за сопран и оркестър, нещо много велико.

                                      Рихард Щраус (1864 – 1949)

             /Роден на 11 юни 1864 г, починал на 08 септември 1949 г./

Рихард Щраус е роден на 11 юни 1864 г. в Мюнхен, Бавария. Неговият пръв учител по музика е баща му Франц – валдхорнист в Мюнхенската придворна капела, а през следващите години  младият музикант продължава своето образование по музикална теория и инструментация при диригента на същата капела Ф. В. Майер. Кариерата му като композитор започва през 1881 г. с премиерата на неговия първи струнен квартет. Година след това с голям успех са изпълнени и първите му оркестрови опуси – “Увертюра в до минор” и “Сюита за 13 духови инструмента” (1886), а музикален Берлин го нарича “втори Моцарт”. 

През 1885 г., на 21-годишна възраст, Щраус е препоръчан от известния диригент, пианист и композитор Ханс фон Бюлов за “генералмюзикдиректор” на Майнингенския оперен театър. Една година по-късно младият творец завършва две значителни произведения — “Бурлеска” за пиано и оркестър и симфоничната фантазия „Из Италия“. Скоро след това създава и забележителните си произведения симфоничните поеми „Макбет“ (1887), „Дон Жуан“ (1889), „Смърт и просветление“ (1889).  

В началото на ХХ в. Щраус е вече известен композитор и диригент – получил е званието “почетен доктор” от университетите в Хайделберг и Оксфорд, а през 1909 г.  е приет за член на Академията за изкуства в Берлин. 

Рихард Щраус е един от най-големите композитори от края на миналия и първата половина на настоящия век. Той е създал богато и разнообразно творчество във всички области на музикалното изкуство – симфонична и сценична музика, автор е и на 150 песни. Произведенията му се характеризират с изящество, мелодична красота и богатство на хармонията. Той блестящо владее оркестрацията, което проличава по-ярко в зрелите му творби – симфониите и увертюрите. Сред най-значителните му произведения са и неговите симфонични поеми “Веселите шеги на Тил Ойленшпигел” (1895), “Така каза Заратустра” (1895), “Дон Кихот” (1897), които продължават традициите на програмния симфонизъм на Х. Берлиоз и Ф. Лист и оркестровия стил на Р. Вагнер,  а сюжетите и темите им често са взети от класическата литература и от старинните легенди.

В областта на музикалния театър Щраус е оставил 17 големи оперни и балетни произведения, които представляват нов етап в развитието на тези жанрове: „Саломе“ (1905), „Електра“ (1908), „Кавалерът на розата“, (1910), „Жената без сянка“ (1918), „Интермецо“ (1923), „Египетската Елена“ (1927), „Арабела“ (1932), „Капричио“ (1941) и др.   

Щраус проявява изключителни качества на диригент  и през целия си живот именитият композитор се занимава и с активна концертно-изпълнителска дейност. Работи като диригент в различни оперни театри и дирижира огромен брой концерти. От 1898 г. до 1918 г. е главен диригент на Берлинската опера, а от 1919 г. до 1924 г. - на Виенската. 

През 1933 г. той е назначен за “президент на Имперска музикална палата в Берлин, нещо като “музикален министър”  на цяла Германия, но поради несъгласието си с политиката на Хитлер през 1935 г. той се отказва от този пост и по-късно емигрира в Лондон.

Щраус е автор и на теоретичния труд за дирижирането – “Десет златни правила. Написано в албума на младия диригент” (1925). Изложените в него лични принципи илюстрират подробно някои страни от творческия му опит като оперен диригент.

Рихард Щраус е смятан за един от най-големите диригенти до своето време и за най-големия представител на немското композиторско творчество след Рихард Вагнер. Изкуството му  може да се окачестви като последната проява на късния романтизъм в европейската музика; цялото му творчество е изградено върху най-добрите традиции на немското тоново изкуство. 

“Геният на Рихард Вагнер – казва италианският музикален историк Серджо Фаилони – открива нов път в музиката, който по същество не е особено оригинален. Чувствителността у него идва от Вагнер, поетичността – от Шуман, религиозното чувство – от Менделсон, драматизмът – от Бетовен. Но при Щраус има тон, който, без съмнение, собствен, специфичен, типично щраусовски и това е неговият прословут сарказъм. Евреите от “Саломе”, смехът от “Тъй рече Заратустра”, скептицизмът от “Животът на героя”, искрометният хумор на “Тил Ойленшпигел” – всичко това е само негово, на Рихард Щраус.

Умира в дълбока старост на 8 септември 1949 г. в Гармиш, Бавария.

 

·                            Рихард Щраус

В края на 19 век много представители на немската интелигенция се интересуват от философията на Фридрих Ницше. Рихард Щраус също не остава встрани от това увлечение. Както много свои съвременници, и той е привлечен от идеята за „свръхчовека“, издигнал се над тълпата и стоящ „от другата страна на доброто и злото“. Такъв човек, по мнението на Ницше, е странстващият философ, взел името на древноперсийския пророк Заратустра, който става герой на книгата „Тъй рече Заратустра“. В тази книга Ницше излага една от централните идеи на своята философия – представата за човека като за „канава над бездната“, опъната между „животните и свръхчовека“. Отхвърляйки идеята на прогреса, която владее  европейските умове по време на епохата на Просвещението, Ницше й противопоставя друга идея – за цикличността и вечното завръщане: всичко се завръща отново – дори и най-неприятното и най-тежкото. „Свръхчовекът“ осъзнава тази цикличност на битието и я приема спокойно и с готовност – и в това отношение той се отличава от обикновения човек до такава степен, в каквато обикновеният човек се отличава от маймуната. („Ако боговете съществуваха, как бих могъл да се сдържа да не бъда бог? Следователно, няма богове“ – говори философът). Героят на Ницше отхвърля и любовта, и религията, и науката, за да се отдалечи в един надзвезден свят. Такъв е смисълът на произведението, което Рихард Щраус взема за основа на симфоничната си поема, създадена през 1896.

Създаването на подобно произведение е наистина новаторско решение. Макар Ницше да придава на своите размишления формата на роман, все пак „Тъй рече Заратустра“ е преди всичко  философски трактат, а не художествено произведение. Поемата на Щраус става първият случай в историята на музиката, в който за основа на музикално прозиведение е взет философски труд. Впрочем, през 1883 Ницше изказва забележителната мисъл относно своето произведение: „Към каква категория спада този „Заратустра“? Мисля, че май към симфонията.“ По този начин дори самият автор на литературния първоизточник забелязва в своето творение известна връзка с музикалните категории. Наистина, за въплъщаването на образите в този трактат Щраус избира  жанра на симфоничната поема, а не симфонията, но формата й съчетава в нея едновременно едночастност и цикличност.

Симфоничната поема „Тъй рече Заратустра“ се състои от девет фрагмента. Всеки от тях има заглавие на съответна глава от трактата на Ницше, но те се изпълняват без прекъсване, като при това цялото произведение има сонатна форма. Поемата се открива с величествената тема на изгряващото слънце – мощните акорди в органа, тембърът на медните духови и участието на тимпани придават особена грандиозност на творбата. В основата й лежи устремената нагоре интонация, състояща се от консониращи, но на практика „безстрастни“ интервали – октави и квинти, нали природата не може да бъде чужда на човешките страсти. Те се въплъщават в последвалите теми, където присъстват и драматичен полет, и чувствени интонации, и стилизация на молитвено пеене (всичко онова, което предстои на героя да преодолее в своя духовен път!).  Музикалният материал на експозицията израства от неголямо количество кратки мотиви-формули (в това можем да видим продължение на традициите на Вагнер, който в своите произведения се опира на система от лайтмотиви). Музикалната тъкан на поемата е сложна и многопластова, в нея по най-причудлив начин се преплитатат контрапунктични гласове. Особено сложен изглежда един от епизодите на разработката, който е с форма на фуга, но с чертите на скерцозност. Тук, в преплитането на мотивите на човека и природата, се използват всичките 12 тона от хроматичния звукоред (в това можем да предвидим развитието на додекафонията). Кулминацията идва на един от разделите на репризата – неистовият „танц“, който символизира освобождаването от всичко земно.

Симфоничната поема „Тъй рече Заратустра“ е изпълнена за първи път на 27  ноември 1896 във Франкфурт на Майн, диригент е самият Рихард Щраус. Творбата  не бива да се смята за музикален преразказ на книгата на Ницше – тя е по-скоро свободна фантазия върху темата на философския трактат, която притежава самостоятелна ценност.