Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.01.2021 11:00 - Полезно е за верующите да знаят някои неща...без значение на верата :)
Автор: dobrodan Категория: История   
Прочетен: 2751 Коментари: 12 Гласове:
6

Последна промяна: 26.01.2021 11:15

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 




Глава XIV. ЗА ХРИСТИЯНСТВОТО

 

Християнската религия е започнала да "изкристализира" преди около две хиляди години. Естествено, нейната църковно-религиозна терминология отразява тази етноезикова среда, в която тя се е оформила. Тази терминология е трябвало да остане непроменена извън езика на проповядване и езика, на който са написани религиозните канонични текстове. В противен случай тази религия с времето би могла да претърпи съществени деформации и да загуби първоначалната си същност. Смята се, че християнството се е зародило в еврейските среди. Интересно е, че всички текстове от Светото писание, като започнем от най-ранните, съществуват само на старогръцки език. Гръцкият език, разбира се, няма как да бъде изходен език за тези текстове и съответно християнската религиозна терминология не е гръкоезична. Което в случая е най-важното, тази терминология не може да бъде изведена и от староеврейски език. Можем да предположим, че езиковата среда, в която се е оформило християнството, не е гръцка и не е еврейска.

Според Евангелието след възкресението и възнасянето на Исус всичките дванадесет апостоли се пръснали по света, "възвещавайки покаяние и опрощение на греховете за тези, които повярвали в Светото му Име". В това, собствено, се е състояла основната мисия на първоапостолите. На местата, където те проповядвали, започнали да се събират общини от тези, които донесли покаянията си и очаквали да им бъдат простени греховете, като повярват в светлото име на Исус Христос. Съгласно преданията се предполага, че в Антиохия членовете на такива общини са започнали да се наричат християни. След време това название се разпростряло над всички членове на подобни общини независимо от географското им местонахождение.

Днес смятаме, че в родината на Исус е имало съвсем малко негови последователи. "Най-значителните християнски общини се формирали извън нейните предели, преди всичко в Сирия и Мала Азия.... Към средата на I век християнски общини се образуват в градовете в Мала Азия и Гърция. Оттам проповедниците се отправяли в другите области, доста рано християнството се появява в Египет и преди всичко в Александрия...". Разбира се, такива общини се оформили преди всичко в местата, към които се отправили апостолите. Всичките дванадесет апостоли тръгнали с проповедническа мисия към различни страни и региони, сред които: Източна Европа (Скития), Мала Азия, Сирия, Гърция и Рим. Именно в тези региони възниква ранното християнство. За тези територии се съобщава следното: "И като станаха, апостолите хвърлиха жребий кой къде да отиде и на кой народ да занесе спасението. На Петър се падна земята на обрязаните, на Йаков и Йоан - източните земи, на Филип - градовете в Самария и Азия, на Вартоломей - Албанополис, на Матей - Партия и град Мирмнида, на Тома - Велика Армения и Индийската страна, Левий и Тадей получиха Бероникида, а Симон Кананит - Варвария. Заедно с всички хвърли жребий и Андрей, паднаха му се Витиния, Лакедемон и Ахая". В други източници са указани малко по-различни имена на териториите, разпределени между апостолите. Епископът Евсевий от Палестинска Кесария казва: "...От светите апостоли и ученици на Спасителя наш, разотишли се по цялата вселена, Тома, както гласи преданието, получил като дял Партия, Андрей - Скития, Йоан - Азия...". Свети Иполит, като говори "За 12-те апостоли, кой от тях къде е проповядвал и къде е починал", отбелязва: "Андрей, проповядващ сред скитите и тракийците, бил разпънат в Ахейските Патри направо на маслиново дърво, там бил и погребан". В земите, където отишли апостолите, след това възникнали християнски общини. Следва дебело да подчертаем, че никой от първоапостолите не е посещавал никога нито Централна, нито Западна Европа. През първи век от н. е. в посочените региони християнските общини били съвсем малобройни. Християнството стигнало дотам основно от Източна Европа, на територията на която се появило още през първоапостолските времена.

Първоначално образувалите се християнски общини не представлявали единно съобщество. Във връзка с това И. С. Свенцицкая отбелязва: "Когато казваме "християните от първите векове от новата ера, ние сме длъжни да си даваме сметка, че това название е обобщено, то обхваща най-различни групи със своята теология, свещените си книги, обредите си и т. н. Общото между тези групи е било почитането на Исус Христос като посредник между хората и Бога, макар представите за неговата същност да са били твърде различни".

Въпросът за същността на Бог по това време се е трансформирал във въпрос за символа на вярата. Съществували са най-малко две основни гледни точки. Част от епископите и теолозите приемала като символ на вярата един Бог в единосъщната троица - Бог Отец, Бог Син и Светия Дух. В началото на IV век александрийският епископ Арий изказал друга гледна точка, според която Бог е един и всичко е сътворено от него, Исус Христос също е сътворен. Привържениците на неговата гледна точка за символа на вярата били наречени ариани, а теологичното им течение - арианство. В създалата се ситуация християнството се оказало разделено на две - привърженици на Арий и негови противници. С цел намиране на компромис и прекратяване на разкола в християнството по инциатива на римския император Константин през 325 г. в град Никея свикали първия Вселенски събор. На него присъствувал, естествено, епископът от Източна Европа на име Теофил: "Между отците на събора имаше един перс - Йоан и един епископ готски - Теофил...". В документите от събора той е наречен епископ скитски и епископ готски. С решение на Никейския събор за символ на вярата била приета Единосъщната Троица, предложението на Арий било отхвърлено, осъдено и обявено за ерес. На някои места, вероятно в повечето епархии, не се съгласили с това решение. Ето какво отбелязва историкът Д. Беликов:
     
"Арианството, осъдено на първия вселенски събор, благодарение на хитростта и настоятелността на своите главни представители започнало да се съживява отново скоро след събора. Когато ереста намерила защитник и покровител в лицата на императорите Валент и Константин, тя придобила най-малкото в Източната Империя значението на господствуващо вероизповедание. Арианите заемали почти всички повече или по-малко важни епископски катедри, ариани били повечето светски началници, градовете на Изтока били пълни с ариани".

Източноевропейските привърженици на христианството, тоест готите, продължили да се придържат към Никейския символ на вярата и не станали ариани. Последващият ход на историческите събития обаче принудил една част от готите да промени решението си. Константинополският адвокат Сократ Схоластик в своята "Църковна История" описва събитията, подтикнали готите да приемат християнството по времето на император Валент, управлявал от 364-та до 378-ма година. Той съобщава, че в хода на военния конфликт между двамата готски управляващи Атанарих и Фритигерн вторият се обърнал към император Валент с молба за военна помощ. Валент дал военна подкрепа на Фритигерн. По-нататък Сократ пише: "Те удържали над Атанарих победа при Истъра и обърнали враговете в бягство. Това послужило като повод християнството да бъде прието от много от варварите. Защото Фритигерн в знак на благодарност за оказаната му услуга приел вярата на иимператора и склонил към същото подвластните му варвари. Така и занапред повечето готи се придържат към арианството, което приели тогава заради императора. Тогава и Улфила, епископ готски, изобретил готската азбука, превел на готски език Светото Писание и така подготвил варварите да изучават божествените слова. Когато Улфила въвел в християнската вяра не само подвластните на Фритигерн, но и тези на Атанарих, варвари, то Атанарих, като сметнал това за измяна към вярата на предците, подложил на наказание мнозина от приелите християнството, така че придържащите се към арианството варвари станали тогава мъченици".

В това съобщение забелязваме три момента. Първо, от контекста следва, че преди описаните събития готите не са били християни. Това изглежда подозрително и странно; Сократ, разбира се, е бил запознат с документите от Никейския събор от 325 г., където стои подписът на готския епископ Теофил. Второ. Благодарение на старанието на епископ Улфила в арианството преминали всички готски племена, а не само тези, оказали се на десния бряг на Дунава. Трето. Едва ли всички готи-варвари са станали християни единствено от благодарност към император Валент. Нещо тук не е така, както изглежда.

Като се опираме на данните от други източници, можем да предположим, че събитията са протекли малко по-иначе от описаното от Сократ. Във втората половина на IV век срещу готите от север започнали да настъпват хуните и затова частта от готите, поданици на Атанарих, решила да намери убежище в земите, подвластни на Римската империя. Амиан Марцелин описва случилото се по следния начин: "Ето защо голямата част от народа, която изоставила Атанарих заради недостига на припаси, потърсила за себе си местожителство, отдалечено от всеки слух за варварите и след дълги съвещания какви места да избере за заселване решила, че Тракия ще бъде напълно подходящо убежище за нея по две причини: първо, там почвата е извънредно плодородна и второ, мощното течение на Истъра я дели от полята, вече открити...за перуните на чуждоземния Марс. Същото решили на общия съвет и останалите. И така, под предводителството на Алавив те заели бреговете на Данубий, пратили посланици при Валент и унизени молели да ги приеме, като обещавали да живеят мирно и да оказват помощ според изискващите я обстоятелства".

Император Валент разрешил на готите да преминат Дунав и да се заселят в Тракия. Сред преселниците бил и самият епископ на готската епархия Улфила. За преселниците-готи в религиозен план ситуацията станала доста сложна. Половин век по-рано през 325 г. на Никейския събор готският или скитски (което е едно и също) епископ Теофил положил подписа си под документа, осъждащ арианството. След възраждането на арианството в империята готската епархия едва ли е била засегната. Но готите, преселили се отвъд Дунава в земите на Римската империя, се изправили пред избор: или трябвало да приемат арианството, което набирало отново сила в империята, или рискували да се окажат във враждебно религиозно обкръжение. Те избрали първото. Важна, ако не и решаваща роля изиграл техният епископ Улфила, който оглавявал готските посланици, които помолили император Валент да им разреши да се заселят в империята. Ето какво пише за тези събития константинополският адвокат Хермий Созомен в своята "Църковна История": "Начело на пратениците бил епископът на готския народ Улфила... Мисля обаче, че не само това обстоятелство (благодарността за подкрепата от император Валент в борбата с Атанарих - Ю. Д.) е послужило като причина за това, че и досега цялото готско племе се придържа към арианската вяра; дори Улфила, който бил по това време техен свещенослужител, отначало не отстъпвал и за най-дребното нещо от католическата църква... Когато обаче отново пристигнал в Константинопол, то, както казват, като влязъл в обсъждане на догмите с представителите на арианската ерес и след полученото обещание за съдействие за делата на посолството му, дадено пред императора, ако реши да вярва еднакво с него - той под влиянието на необходимостта, или пък наистина признал, че е по-добре така да се мисли за бога, започнал да общува с арианите и откъснал себе си и целия си народ от католическата църква... Това е причината почти всички живеещи по Истъра варвари да се придържат към арианството".

В това сведение се потвърждава, че готите по принуда приели арианството. Също се отбелязва, че ариани станали всички готски племена, а не само тия, които се преселили на десния бряг на Дунав. Това съответства на съобщеното от Сократ.

Няколко години по-късно в историята на християнската църква на Римската империя се случили събития, които рязко променили съдбата й. През 379 г. римският император Грациан назначил за август (свой съуправител) главнокомандващия на римската армия Теодосий. Император Теодосий под въздействието на противниците на арианството към 380 г. издава едикт, в който се съобщава: "Нам е угодно - казва императорът в тоя законодателен акт - всички народи, управлявани с нашето милосърдие и умереност, твърдо да се придържат към тази религия, на която поучаваше римляните свети Петър, която вярно е запазена в преданието и която понастоящем изповядват първосвещеникът Дамас и александрийският епископ Петър - мъж с апостолска святост. Съгласно учението на апостолите и правилата на Евангелието ще вярваме в единната божественост на Отца, Сина и Светия Дух, съединени с равно величие в блажената Троица. На последователите на това учение ние дозволяваме да приемат наименованието католически християни (Christianorum Catholicorum), а всички останали ще смятаме за умопобъркани безумци, заклеймяваме ги с позорното име еретици (haeretici dogmatis) и обявяваме, че сборищата им не трябва да си присвояват почетното название "църкви" (Ecclesiarum). Освен отреденото им от божественото правосъдие те трябва да очакват и строги наказания, на каквито благоразумно ще ги подложи и нашата власт".

По този начин католицизмът в християнската религия бил въведен с личен едикт (светски законодателен акт) на римския император без каквото и да било обсъждане и каквато и да било религиозно-нравствена аргументация. През 381 г. бил свикан вторият Вселенски събор, на който е възстановен и допълнен Никейският символ на вярата, а всички несъгласни с него били осъдени. Християните от скитските племена, в частност готите и родствените им народи, които не влезли в състава на Римската империя, не променили символа на своята вяра и останали верни на арианството. Константин Багренородни отбелязва: "По това време готите и други многобройни народи обитавали най-северните области плътно до Дунава. Заслужаващи особено внимание между тях се явяват готите, визиготите, гепидите и вандалите, които освен по имената си не се различават по нищо едни от други и говорят на един език. Всички те изповядват зловерието на Арий. При Аркадия и Онория, като преминали Дунава, те се заселили в ромейската земя. Гепидите, от които впоследствие се отделили лонгивардите и аварите, заселили местата в окръга на Сингидон и Сермия. Визиготите, които опустошили с Аларих Рим, заминали в Галия и овладяли населението й. Готите, притежаващи отначало Панония, деветнадесет години след царуването на Теодосий Млади с негово разрешение населили земите на Тракия, прекарали в Тракия 58 години, а после под водачеството на Тевдерих, техен патрикий и консул, с позволението на Зинон завладяли западното царство. Що се касае до вандалите, те, обединени с аланите и германците, наричани днес франки, като преминали река Рейн под предводителството на Годигискъл, се заселили в Испания...". От това съобщение следва, че християнството под формата на арианство е донесено в Западна Европа от готите и родствените им племена, които се разселили там в началото на V век. С други думи, християнството в Централна и Западна Европа е било пренесено от Източна Европа от скитските племена едва през V-ти век.

Следва да отбележим, че католичеството в Римската империя не било повсеместно въведено от самото начало. По този въпрос Д. Беликов пише: "От Тесалоника (където Теодосий подписал едикта за въвеждането му - Ю. Д) влезлият в Константинопол император поискал от тукашния архиепископ Демофил да избере едно от двете: или да приеме вярата в единосъщието, или да се раздели с катедрата. Демофил предпочел последното и веднага по волята на царя мястото му заел свети Григорий Назианзин. Последвали нареждания за изземване на притежаваните от арианите църкви и предаването им в изключителното разпореждане на православните (католиците - Ю. Д.); отначало само в столичния град, скоро и в останалите градове и провинции в Изтока. Свиканият в 381 г. Втори вселенски събор, който възстановил тържествено и допълнил Никейския Символ, произнесъл анатема за всички упорстващи в несъгласието си с истината. Мерките срещу еретиците от страна на светското правителство били усилени след събора. Строго било потвърдено предишното постановление за предаване на църквите в ръцете на православните (католиците - Ю. Д.) и забранили на "арианите, евномианите и аецианите" да строят и откриват нови храмове или молитвени домове под заплаха от конфискация както на самите здания, така и на принадлежащите на частни лица земи и поместия, където занапред бъдат намерени забранени здания". Или католицизмът е бил въведен по административно-силов път отначало само в Източната част на Римската империя.

Езиковата, съответно и етническа среда, в която се е оформяло християнството, може да бъде надеждно установена въз основата на семантиката на изходните достоверно християнски названия и термини. Както вече отбелязахме, първите християнски общности извън Палестина са образувани в Сирия, Мала Азия, Скития, Гърция, също и в Александрия. Във връзка с това И. С. Свенцицкая пише: "Видимо през I-ви век в някои общини вече са се появили старейшините- презвитери; техните функции, доколкото може да се съди по откъслечните данни, са били организационно-стопански - те разпределяли помощите, събирали вноските, навестявали болните и затворниците. Презвитерите били избирани от общината и били въвеждани в длъжност от най-почитаните проповедници (апостолите). В "Деянията на Апостолите" и "Посланията на Павел" презвитерите са наречени също епископи... Това не са били различни длъжности, давани за кратко; просто надзорът за вътрешния живот бил една от функциите на старейшините". От показаното сведение следва, че презвитер и епископ се е наричало от I-ви век изборното длъжностно лице, на което възлагали изпълнението на организационно-стопанските функции. По това време те още не са били свещенослужители.

Семантико-етимологичният анализ на думите "презвитер" и "епископ" показва, че двете представляват типични, донякъде изкривени тюркоезични думи. На съставни части думата "презвитер" можем да поделим така: пр-ез-вит-ер. Първата съставяща "пр" е обезгласен фонетичен вариант на думата "бар/вар" (имам, намира се). Втората съставяща "ез" е деформираната дума "ыс" (дим, пушек). Третата съставяща "вит" е латински прочит на думата "бит" (лице). Последната съставяща "ер" е фонетичен вариант на думата "ер" (мъж). За изходно название на тази длъжност е послужила думата "барысбитэр" със семантика "мъж с опушено лице".

Думата "епископ" на съставни части можем да разделим така: еп-ис-коп. Първата съставяща "еп" е фонетичен вариант на древнотюркската дума eb (еб) - жилище, стан. Втората съставяща "ис" е латиноезичен прочит на думата "ыс" (дим, пушек). Последната съставяща "коп" е древнотюркската дума "kop" (възвисявам се, възвеличавам, издигам се). Изходното название на тази длъжност е било "эбыскоп" и означава "издигащ се дим от жилището" или "издигащият дим над жилището".

Като анализираме семантиката на тези две названия, разбираме следното. Думите "презвитер" и "епископ" са навлезли в християнството явно от дохристиянските религиозни традиции, които са били свързани с култа към почитането на огъня, широко разпространен сред много древноевропейски народи. Там в задълженията на служителя отначало вероятно е влизало само запалването и поддържането на огъня, тоест "издигане на дим над жилището". След дългото пребиваване край открит огън лицето на такъв служител естествено се е покривало със загар, или е ставало "опушено" и са го наричали "барысбитир". Подобни на тези задължения, свързани с поддържането на огъня, е изпълнявал и епископът. С течение на времето презвитерите и епископите видимо са започнали да изпълняват и други задължения, свързани с религиозно-култовата дейност. Когато първите християни започнали да създават общности, те по традиция са нарекли членовете на своята община, занимаващи се със стопанско-административни дейности, презвитери и епископи. Доколкото двете названия са се отнасяли към едни и същи задължения, то след време останало само едното - епископ - което после било напълнено с ново съдържание и значение. Между другото, названието на древната египетска християнска община - копти - също се съотнася с древнотюркската дума kop (коп). На съставни части думата "копти" се дели така: коп-ти. Първата съставяща "коп" в дадения контекст може да се преведе като "възвишавам", втората съставяща "ти" е афикс, изпълняващ ролята на племенен маркер. Или семантиката на названието "копти" е "племето на извисените".

Учениците на Исус Христос са наричани "апостоли". Това е донякъде изкривена тюркоезична дума, която на съставните й думи можем да разделим така: ап-ос-тол. Първата съставяща "ап" е деформираната древнотюркска дума eb (еб) - стан, жилище. Втората съставяща "ос" е изменената дума "ыс" (дим, пушек). Последната съставяща "тол" води до кореновата част на глагола "толургъа" (да се напълни, да се запълни). Изходното название е било "эбыстол" със семантика "напълващият жилището с дим". Отново това название произлиза от древния култ към огъня от дохристиянските религиозни възгледи. Не е трудно да забележим, че названията эбыстол (апостол) и эбыскоп (епископ) имат много близка семантика. Това дава основание да предположим, че в изходното си, първоначално значение тези думи са могли да бъдат дори синоними. Впрочем в съвременния хакаски език думата "абыс" означава "поп, свещеник", а в балкарски език думата "апостол" има формата "абыстол".

И. С. Свенцицкая при изследването на вътрешния живот на християнските общини в средата на първи век отбелязва: "Общинните трапези видимо са били главна съставна част от християнските събрания... Християните, живеещи в обкръжението на езически обичаи, изпълнили общата трапеза с нов смисъл, като я превърнали в обряд на евхаристията (благодарност; думата е съществувала и в езическия лексикон) - разчупването на хляба и преливането с вино, като по същия начин са придали нов смисъл на понятията евангелие и еклесия". В този фрагмент срещаме три църковнохристиянски термина: Евангелие, евхаристия и еклесия. Преди всичко следва да обърнем внимание върху това, че всички тези термини са съществували "в езическия лексикон". С други думи, те отново са били заимствани от дохристиянската религия. Думата "евхаристия" ( в гръцка транскрипция - ευχάριστία) на съставни части може да се раздели така: ев-харис-т-ия. Първата съставяща "ев" е древнотюркската дума ev (ев) - дом, помещение. Втората съставяща "харис" е доста изкривена в гръцката си транскрипция тюркоезична дума, в която се оказват заменени три звука наведнъж. Просто в тюркския език има звуци, които отсъствуват в гръцкия. Към тях в частност се отнасят "к", "ы", "ш". Като правило те са заменяни в гръцката си транскрипция съответно със звуците "х", "и", "с". В конкретния случай се оказва, че тези три звука присъствуват в разглежданата дума. Затова, като тръгнем отзад-напред в замяната на звуковете, можем да разберем, че на изменения формант "харис" в тюркоезичен вариант може да съответства изходната древна тюркска дума qarпš (карыш). Тя е многозначна и е имала следните значения:

- срещам се;

- да бъдеш различен, да се открояваш, да се противопоставяш на другия;

- вървя насреща някому за състезание, битка, сражение;

- враждувам, карам се. (В нашия език е запазена и до днес, бел. моя).

Третата съставяща "т" е кратък вариант на афикса "ты". Последната съставяща "ия" в дадения случай следва да се преведе като "господен, господин". Изходният термин би трябвало да има формата "эвкарыштия". Значението му се определя от втората съставяща. От казаното от И. С. Свенцицкая следва, че отначало "евхаристия" наричали срещата на религиозните съмишленици и съвместната им трапеза. Те се събирали заедно, защото ги е обединявала вярата в еднакви за тях духовни ценности, различни от общоприетите. Като имаме това предвид, значението на думата "карышты " може да бъде "отличаващи се". В такъв случай семантиката на думата "эвкарыштия" може да бъде "господният дом на отличаващите се".

Относно възможната семантика на думата "християни". Тази дума според сведението от новозаветния текст "Деянията на апостолите" (Деян. 11:26) за пръв път е била употребена в I век за обозначаване на привържениците на новата вяра в град Антиохия. Нито в античните, нито в съвременните писмени източници срещаме убедителни данни за семантиката и етимологията на този термин. В гръцки език тази дума има формата Χριστιανοί, а в латински - Christianorum. Рускоезичният прочит на тези форми съответно ще има следния вид: "христиане" и "кристиане". В структурата на разглежданата дума "евхаристия" вниманието ни привлече формантът "харист", на когото съответства тюркоезичният еквивалент qarпš (карыш) с посочените по-горе значения. Ако го разгледаме като отделна дума, то в гръцка транскрипция той е можел да бъде записан без гласната от първата сричка - "христ" или в латиноезична транскрипция "крист". Съчетан с форманта "ан", който се явява изменената тюркоезична дума "эн" (род, порода), този термин ще получи формата "христиан" или "кристиан". Съответно в изходния тюркоезичен вариант на тази дума би могла да стои думата "карыштыэн" със семантика "племето на отличаващия се род". Не са изключени и други варианти в рамките на горепосочените значения на думата "карыш".

По-рано отбелязахме, че някои древноевропейски племена са носели две названия - едното е било етноним, а второто се давало на племето според религиозните му възгледи. Понякога религиозното название се е закрепвало като етноним. В тази връзка представлява интерес за нас самоназванието на един от тюркоезичните християнски народи.

В Поволжието на територията на Татарстан живее малък коренен тюркоезичен народ, който от древни времена изповядва християнството. Самоназванието на този народ е "керəшен", а руснаците го наричат "кряшени". Смята се, че "кряшен" е изкривеното "керəшен", което на руски език означава "кръстен" или "покръстен". Думата "керəшен" на съставни части може да се подели така: керəш-ен. Напълно вероятно е, че първата съставяща "керəш" може да е фонетичен вариант на древнотюркската дума qarпš (карыш) с посочените значения. Втората съставяща "ен" е думата за "род, порода". Съответно изходната форма на този етнотермин може да бъде "карышэн" със семантика "отличаващият се род" или "родът на срещащите се". Става ясно, че граматически и семантично думата "карышэн" ни насочва към думата "карыштыэн", която на свой ред се явява изходен тюркоезичен вариант на думата, фиксирана в латинска транскрипция като "кристиан", а в гръцка - "христиан". Наличието на афикса "ти" принципно не променя семантиката на думата. Изглежда, че етнонимът "кряшен" или "керəшен" в крайна сметка се съотнася с думата "кристиан". И така, самоназванието "керəшен" вероятно е съпоставимо с понятието "християни", а не "кръстени".

Сега ще разгледаме името на Иисус Христос. Времето на появата на това име не може да се определи засега от данните в писмените източници. Разбираемо е, че то се е появило след названието "християни" и не може да бъде дадено приживе. В латинска транскрипция това име е във формата Iesu Christi, а в гръцката - Ίησούς Χριστος . Първата част от името Iesu или Ίησούς в руски език ще има формата "Иесу". На съставни части тази дума се дели така: Ие-су. Съставящата "Ие" в дадения контекст е фонетичен вариант на древнотюркската дума Ija (Ийə) - Господ, Господин. Втората съставяща "су" е афикс за притежание в 3-то л. ед. ч. В буквален превод думата Ийəсу означава "Господинът, Господарят на някого". Втората част от името - Christi или Χριστος е латинската и съответно гръцката транскрипция на древнотюркската дума qarпštп (карышты) - "отличаващите се" или "срещащите се". Изходната форма на името е била Ийəсу Карышты със семантика "Господът на отличаващите се" или "Господът на срещащите се". Следва да отбележим, че у древните думата "ийə" (ие) - стопанин, господин се е използвала само в качеството си на название на някои божествени покровители. Тя обаче никога не е била име на бог преди появата на християнството.

В състава на главната книга на християните - Библията - влизат четири Евангелия. На съставни части думата "Евангелие" може да се раздели така: Ев-ангел-ие. Първата съставяща "ев" е древнотюркската дума ev (эв) - дом, помещение. Втората съставяща "ангел" е думата "аңлы" (в нетюркоезично произношение "англы"), която в дадения случай следва да преведем като "мъдър" (в това й значение думата се използва в днешния карачаевски език). Последната съставяща "ие" в дадения случай е древнотюркската дума ijд (ийэ) - стопанин, господин, употребена по адрес на Бог. Изходното название на разглеждания термин е "Эваңлыие" със семантиката "Дом на мъдрия Господ" или "Вместилище на мъдрия Господ". Възможно е и малко по-различно тълкуване. Думата ev (эв) в преносен смисъл означава и "участък от небето". Тогава думата Евангелие (Эваңлыие) може да се преведе като "Небето на мъдрия Господ". 

От съдържанието на едикта, издаден от император Теодосий, следва, че събранията на католическите християни са се наричали Ecclesiarum или в наша транскрипция - "еклесия". Всички народи, подвластни през този период на Константинопол, автоматично станали католици и наричали събранията си "еклесии". След време тези народи преминали на европейски флективни езици, но запазили това название, разбира се, с някои изменения, обусловени от фонетичните особености на всеки език. Например във френски тази дума е получила формата "eglise", в испански език тя е Iglesia, в уелски - eglwys.

Думата "еклесия" е заимствана от старогръцкия език, където е имала следните значения: място или помещение за събрания, народно събрание, общо събрание. Както виждаме, първоначално тази дума не е имала никакво отношение към религията и, ако съдим по семантиката й, тя едва ли може да бъде изведена от старогръцки. От древнотюркски език, струва ни се, можем да я изведем. На съставните й части тази дума делим така: ек-клес-ия. Първата съставяща "ек" е леко изменената дума "ак" (бял, светъл). Втората съставяща "клес" вероятно е изкривената древна тюркска дума qalїsiz (калысиз), която в превод означава "пълен, абсолютен". Последната съставяща "ия" в дадения случай вероятно има значението "стопанство, територия, място". Изходното название би могло да има формата "аккалысизия" със семантика "абсолютно светла територия" или "абсолютно осветено място".

Част от християните след въвеждането на католичеството останала на позициите на арианството и наричала религиозните си събрания по друг начин, защото според едикта на Теодосий "техните сборища не можели да си присвояват почетното название на църквите (Ecclesiarum)". Представа за действителното название на тези религиозни събрания можем да придобием, като анализираме термините, адекватни спрямо понятието "църква" в съвременните езици на някои европейски народи, чиито предци са останали в арианството. По-долу в таблица 43 са показани тези термини в 7 европейски езика.   (Ще пропуснем таблицата, съдържанието й е пояснено достатъчно добре по-надолу).  
   
Транскрибирането на тези варианти изисква някои разяснения. Всички варианти от трета графа с изключение на рускоезичния представляват изкривен запис с латински букви на една и съща тюркоезична дума. В рускоезичния вариант тази дума, естествено, е записана на руски език. Виждаме, че рускоезичният вариант силно прилича на чешкия (славянския) - cirkev, където началната буква "к" се е прочитала като руския звук "ц". Затова вместо "киркев" или "керков" се е получила думата "церковь" (ср. кимбри - цимбри). В англоезичен вариант буквосъчетанието "ch" днес се чете като руското "ч". В древността обаче това буквено съчетание в тюркоезичните думи е обозначавало тюркският звук "къ". Съответно думата church е звучала като "курк" или "кирк". Анализът на данните от пета графа на таблицата показва, че първата съставяща на разглеждания термин представлява древнотюркската дума kir (kir) - "да вляза, да влезе". Втората съставяща в първите пет варианта явно е малко изменената дума "ка", а в двата последни откриваме изменената дума "кыу". И едната, и другата дума в превод от тюркски език означават "светъл". Освен това думата "ка" е фонетичен вариант на "кыу". Ето как религиозните събрания през тюркоезичния период на християнските народи, изповядващи арианството, започнали да се наричат "кирка" или "киркыу" с възможна семантика "светло влизане" или "влизане на светло". Както виждаме, названието малко се е променило оттогава. Вероятно с времето значението на тази дума се е трансформирало в понятието "прииждане".

В цитирания по-рано едикт на император Теодосий има няколко ключови термина, чиято семантика поражда определен интерес. Последователите на Никейския символ на вярата, които "твърдо се придържали към тази религия, която проповядвал свети Петър", Теодосий заповядал да бъдат наречени "католически християни" (Christianorum Catholicorum), а всички останали - еретици. "Католик" е деформирана тюркоезична дума, която на съставни части поделяме така: като-лик. Първата съставяща "като" е думата "каты", в която, както обикновено в подобни случаи тюркоезичният звук "ы" е заменен в латинския език със звука "о". Думата "каты" в превод от тюркски език означава "твърд, силен, здрав". Втората съставяща "лык" е афикс. Изходното наименование е било "катылык" и е означавало "съобщество на притежаващите твърдост". Така се нарекли противниците на арианството, твърдо придържащи се към Никейския символ на вярата.

Съгласно едикта на император Теодосий думата "еретик" (αἱρετικός) била "позорно име". На съставни части тази дума разделяме така: ерет-ик. Първата съставяща "ерет" вероятно се отнася до кореновата част на многозначния глагол "эретергə", който в частност се превежда като "разтварям се, разтапям се". Втората съставяща "ик" е изкривен вариант на словообразуващия афикс "əк". Изходната форма на това название е била "эретəк" със семантиката "разлагащ, развращаващ нравствено".
Понятието "Бог" при католиците се определя от тюркоезичната дума Дəү "Голям" или Деў "Великан, Исполин". В латинска транскрипция тази дума е получила формата
Deo, а в гръцка - Θηoξ. Източноевропейските (скитските) племена, обърнати в християнството от апостол Андрей, са определяли понятието "Бог" вероятно с думата "Кот" (Дух в митичното значение на думата). От това название покръстените племена са получили наименованието "котты" или "готты" (готи). Когато готите мигрирали в Централна и Западна Европа и се разселили там, терминът "Кот" с посочената семантика се запазил у някои народи дори след прехода им към съвременните европейски езици. Разбира се, с времето той е бил адаптиран според фонетичните особености на всеки език. В немски език той е получил формата Gott, в английски - God, в датски - Gud, в норвежки - gud, в шведски - gud. В славянските езици неясно защо това понятие е започнало да се определя с думата "Бог", която явно кореспондира с тюркоезичната Бөəк "Великият".

Понятието "светец" при католиците се обозначава с тюркоезичната дума "сан", която в буквален превод означава "уважение". При добавяне към тази дума на афикса за притежание "ты" - санты - новополучената дума следва да преведем като "притежаващият святост". В латиноезична транскрипция този термин има формата santa (санта). Титлите на висшестоящите в йерархията на християнската църква били узаконени от Вселенския събор: "Съобразно тълкуването на двадесет и осемте правила на IV Вселенски събор (451 г.) константинополският епископ се титуловал οίκουμενικός и παναγιότατος, но той не използвал нито една от тези две титли. Те се употребявали от други, само че подчинени на константинополския патриарх. Например Герман II (1222 - 1240 г.), който имал резиденция в Никея, е наречен οίκουμενικός πατριάρχης (патриархос ойкуменикос) в писмото на Навпактския митрополит Йоан Апокавк". Можем да се опитаме да изведем семантиката на споменатите в това сведение титли от църковната йерархия.

Думата οίκουμενικός в руски език ще има формата "ойкуменик". На съставни части можем да поделим тази дума по следния начин: ой-ку-мен-(н)ик. Първата съставяща "ой" е донякъде изменената тюркоезична дума "өй" (дом, домашен). Втората съставяща "ку" е фонетичен вариант на думата "кыу" (светъл). Третата съставяща "мен" в буквален превод означава "аз", но в дадения контекст може да бъде просто "човек". Последната съставяща е древнотюркската дума "nik" (ник) - благ, добър, началното "н" на която се е сляло с крайното "н" на предходната съставяща. Изходната форма на тази дума е била "өйкуменник" със семантиката "благият човек на домовете на светлите хора". (Не е изключено в древността думата "ник" да е имала и по-различно значение). Напълно ясно е, че думата "ойкумена" (гръцки - οίκουμενη; тюркски - өйкумен) се превежда буквално като "домът на светлите хора".

Думата παναγιότατος в руски език ще има формата "панагиотат". На съставни части тази дума делим така: пан-аг-иот-ат. Първата съставяща "пан" или "бан" е фонетичен вариант на думата "мен", която в този контекст може да носи значението "човек". Втората съставяща "аг" е древнотюркската дума аγ (аг) - въздигам, издигам се. Третата съставяща "иот" е думата "йот", която в дадения контекст превеждаме буквално като "ненаситен". Последната "ат" тук вероятно следва да се преведе като "название". Изходната форма на тази титла е била "панагйотат" с възможна семантика "човек, ненаситно възвишаващ вярата" или "човек, призван постоянно да извисява вярата".

По-рано показахме, че думата "патриарх" на съставящите я думи може да се подели по следния начин: патр-и-арх. Първата съставяща "патр" е фонетичен вариант на думата "батыр", която в древността е имала значението "отец, баща", а в дадения контекст означава "светият отец". Втората съставяща "и" е видимо афиксът "ы". Последната съставяща "арх" е донякъде променената тюркоезична дума "аргы" (далечен), с която в църковната терминология обозначавали по-високите по ранг служители. Изходното наименование е било "батырыаргы" със семантиката "далечният свети отец" или "висшият свети отец".

Следва да отбележим, че и обобщеното название "йерарх" се явява тюркоезична дума. На съставни части я поделяме така: ие-р-арх. Първата съставяща "ие" явно насочва към древнотюркската ijд (ийэ или ие) - стопанин, господин - отнасяща се към Бог. Втората съставяща "р" е думата за мъж (ар) във варианта без гласната си "а". Последната съставяща е аналогична на предишния случай. Изходна форма на думата е "иеараргы" и означава "далечният господен мъж" или "старшият господен мъж".

Покривалото за глава на православния патриарх се нарича "кукол". На съставни части тази дума се дели така: кук-ол. Първата съставяща "кук" е славяноезичното произнасяне на тюркоезичната дума "кук" (небе, небесен). Втората съставяща "ол" е леко изменен вариант на думата "олы" (почтен, уважаван). Изходната форма на това название е била "күколы" с възможна семантика "небесна почит".  
   
Архиепископът, оглавяващ Римската католическа църква, от V век е започнал да се нарича "папа", макар това название да не е давано официално никога. Този религиозен термин в малко по-различен фонетичен вариант е съществувал при европейските тюркоезични народи от дълбока древност. Още Херодот е писал: "На скитски език Хестия се нарича Табит, Зевс (и, според мен, съвсем правилно) Папей...". Християнският богослов от II век Ориген отбелязва: "Нека скитите си говорят, че Паппай е бог, стоящ над всички; ние няма да се съгласим с тях: ние признаваме стоящия над всички бог, но не го наричаме със собственото име Паппай, както е прието от получилия като дял пустинята на скитите.....и народа им и техния език...". В Лаврентиевския летопис римският папа е наименуван примерно така, както са го наричали древните скити: "...се же слышав папежь Римьскии…". В съвременния балкарски език думата "бабас" (с фонетичен вариант "папас") означава "поп, свещеник".

Подопечната на епископа в църковен смисъл територия се нарича епархия. На съставни части тази дума делим така: еп-арх-ия. Първата съставяща "еп" е древнотюркската дума eb (эб ) - стан, жилище. Втората съставяща "арх" е думата "аргы" (далечен). Третата съставяща "ия" в дадения случай е можела да означава "господни". Изходната дума е била "эбаргыия" и е означавала "далечните господни станове".

Християните имат църковно наказание, което наричат "епитимия" (έπιτιμία). На съставни части можем да поделим тази дума по следния начин: еп-ит-им-ия. Първата съставяща "еп" е думата eb (эб ) - стан, жилище. Втората съставяща "ит" в буквален превод означава "месо", а третата - "им" - е "заговор, заклинание". Последната съставяща "ия" в дадения случай означава "господен". Изходното название на това наказание е било "эбитимия" със семантика "становище, място, жилище, където е наложена господна забрана върху месото" или място, на което е забранено да се яде месо. Такова е било религозното наказание в древността.

В католическата църква от V до IX век кардинали са наричани духовните лица, които заемали постоянни длъжности при определени църкви. След това неочаквано статусът им е променен и те се издигат до самия връх на католическата йерархия. Възможно е характерът на дейността им да се е оказал необходим "най-горе". Думата "кардинал" на съставни части може да се раздели така: кар-дин-ал. Първата съставяща "кар" насочва към кореновата част на глагола "карарга" (гледам). Втората съставяща "дин" в буквален превод от тюркски език означава "религия, вяра". Последната съставяща "ал" е "пръв, преден". Семантиката на названието "кардинал" е "първият наглеждащ на вярата".

Заместникът на свещеника по някои въпроси в католическата църква се нарича викарий. Думата "викар" на съставни части делим така: вик-ар. Първата съставяща "вик" е латински прочит на тюркоезичната дума "бик" (ключалка, запор). Втората съставяща "ар" е един от фонетичните варианти на думата "мъж". Изходно название е била думата "бикар", означаваща "ключар" или "мъжът, заключващ (вратата)". Вероятно се има предвид храмовата врата.

Хората, изповядващи различна от християнската религия, на латински са наричани paganus. От латински език тази дума се превежда като "селяндур, прост, неук". Всъщност тази дума не е латинска, а тюркска; в руска транскрипция тя ще изглежда като "паган". На съставни части тя се поделя така: паг-ан. Първата съставяща "паг" е фонетичен вариант на форманта "баг", който е наличен в глагола "багарга" със значенията "гадая, врачувам". Втората съставяща "ан" е изменената дума "эн" (род, порода). Изходната форма на тази дума е "багэн" и означава "породата на гадателите". Оттук можем да предположим, че при разпространяването на християнството из Апенините жителите на селата не са приемали това учение, като са оставали привърженици на своята древна религия, основана на предсказанията. Затова християните са ги нарекли "вещерска порода". Семантиката на това название с течение на времето се разширила и с думата "багэн" (paganus) започнали да наричат не само останалите в старата вяра, основана на гаданията, но в преносен смисъл и цялото селско население.

Според съвременните представи Иисус Христос и учениците Му са били по националност арамейци и съвсем естествено, разбира се, са говорели на арамейски език. За арамейския език И. С. Свенцицкая отбелязва следното: "Сред източните владения на Рим особено място е заемала Палестина, областта, в която се зародило учението на Иисус Христос... Населението на Палестина било доста пъстро по етнически състав и говорело на различни езици: мнозинството говорело на арамейски език, един от западносемитските езици, който по това време станал разговорен в много области на Предна Азия". Все пак думата "арамейци" или "арамейи" много прилича на тюркоезична. На съставни части можем да я разделим така: ара-мейи. Първата съставяща "ара" в буквален превод "среда, център". Втората съставяща "мейи" е донякъде променената дума "мыйы" (мозък, ум, разсъдък). Изходна форма на етнотермина "арамеи" може да бъде "арамыйы" със семантика "централните умни". Има още един момент, на който следва да обърнем внимание в същия смисъл. И. С. Свенцицкая посочва: "Тъй като място за почитане на Яхве бил само Йерусалимският храм, то в цяла Палестина и отвъд пределите й места за събиране на вярващите юдеи били синагогите...там четяли светото писание - Петокнижието и книгите на пророците, произнасяли се проповеди и молитви. Доколкото разговорен език е бил арамейският, то редом с четеца обикновено стоял "тълмач", който превеждал от староеврейски на арамейски (затова за Иисус е било естествено да цитира Библията на арамейски)". Оттук следва, че: първо, Иисус не е разбирал староеврейски, второ, за превода от староеврейски му е бил нужен не просто преводач, а "тълмач". Думата "тълмач" е леко изменената тюркоезична дума "тылмач" (преводач, тълкувател). Обикновено такова название се използва, когато става дума за превод от или на тюркски език. В останалите случаи човекът бива наричан просто преводач. Тук става дума именно за тълмач. Излиза, че преводът на Библията за Иисус се е правел от староеврейски на тюркски език и Иисус е цитирал Библията на тюркски; защо иначе би му трябвал именно тълмач? Можем да изтъкнем още един факт, указващ, че в древността арамейците вероятно са били тюркоезичен народ.

През 1875 г. беше намерен паметник на раннохристиянската литература от границата на I - II век, който се нарича "Дидахе" или "Учението на дванадесетте апостоли". В този паметник са записани текстовете на редица молитви, в това число и на "Отче наш". По повод на тази молитва И. С. Свенцицкая посочва: "Въпросната молитва е характерна само за този паметник: видимо молитвите са варирали от община до община. В тази молитва се среща арамейската фраза "Господ дойде" и се провъзгласява "Осанна на Бога на Давид". Интерес за нас представлява "арамейската" фраза "маран ата". В действителност тази фраза е тюркоезична. Първата дума "маран" е съвсем леко променена. На съставни части можем да я разделим така: мар-ан. Първата съставяща "мар" е древнотюркската дума "mar", означаваща в превод "наставник, вероучител". Втората съставяща "ан" е донякъде промененият афикс "ын". Изходната форма на тази дума е била "марын". Втората дума от разглежданата фраза "ата" в буквален превод означава "баща, отец". Тюркоезичната фраза "марын ата" може да се преведе примерно така: "отец-наставник във вярата, напътстващ във вярата". Още нещо. Имаме усещането, че заглавието на писмения паметник "Дидахе" също представлява деформирана тюркоезична дума. На съставни части го поделяме така: дида-хе. Първата съставяща "дида" вероятно е древнотюркската dedд (дедə) - баща, отец, а втората "хе" е донякъде измененият афикс за образуване на прилагателни γї (гы). Изходната тюркоезична форма на заглавието вероятно е била Dedдγї (Дедəгы) с буквален превод "Бащиният", "Бащиното".

Библейските имена Адам и Ева също са тюркоезични. В съвременния татарски език те имат формите "Адам белəн hава", а в балкарския - "Адам блу Хаўа". Думата "адам" в буквален превод от тюркски означава "човек", а думата "хаўа" или "hава" означава "въздух". Така че словосъчетанието "Адам и Ева" означава "Човек и Въздух". Възможно е в древността думата "хаўа"/"hава" да е имала и някаква друга семантика.

Интересно е, че името на град Йерусалим като че ли също идва от тюркоезичен корен. На старогръцки език то е във формата Ίεροσολύμοίς. Можем да поделим това име на съставни части така: Ие-рус-алим. Първата съставяща "ие" е безспорна тюркоезична дума, можем според контекста да я преведем като "владение". Втората съставяща "рус" вероятно е изменената дума "рас" - верен, правдив. Последната съставяща "алим" е древнотюркската дума "alim" (учен). Изходна форма на градското име се явява думата Иерасалим с буквален превод "Владение на правдивия учен". Не е изключено в древността семантиката на това название да е била малко по-друга - "Владение на праведния учител".

Ще разгледаме въпроса за християнството в руската етнотеритория. То е съществувало там от първоапостолските времена, това съобщава първото общодостъпно съчинение по староруска история - Киевският синопсис: "Известно буди всякому, яко и пред Владимиром Россияне по неким странам крестишася. Первое убо крестися Словеноросский народ еще от Святого Апостола Андрея Первозванного. Егда бо прииде к горам Киевским и благослави их и крест водрузи на них, яко выше описася, в то время много людей тамо живущих Веры Христовы научи и окрести, яко многие Летописцы, изряднее же Преподобный Нестор Печерский свидетельствует. Такожде и в Великом Новгороде, шедши из Киева, многих к вере Христовой обрати и крещением святым просвети. Еще же Летописец Российский прилагает в летописи своей, яко и святый верховный Апостол Павел учи и проповедав Евангелие Христово в
Мисии и Иллирике, по писанию и в Деяниях; а Мисия и Иллирик Славенская есть Земля. Потом Святой Апостол Павел посла Славяном ученика своего Андроника, единого от семидесят Апостол, иже учи и крести в Иллирик и Миссии. Си есть в Болгарах, в Босне и в Мораве,
идеже потом в Пани, или в Панонии Епископом бысть".

Тук населението на Киевския и Новгородския регион е наречено по времето на апостол Андрей "словеноросски народ". Според преките и косвени данни през I век в посочените региони словени и руси не са фиксирани. Следователно християнството се е разпространило по тези места сред някакви други местни народи. Още нещо. Посочено е, че за покръстването на приднепровското население "изряднее же Преподобный Нестор Печерский свидетельствует". Само че в общоизвестните днес текстове на руските летописи има такова сведение за пребиваването на апостол Андрей в Приднепровието и Приилмението: "Ондрею оучащю в Синопии и пришедшю ему в Корсунь оувиде яко ис Корсуня близь оустье Днепроское; и въсхоте поити в Рим; и проиде в вустье Днепрьское и оттоле поиде по Днепру горе; и по приключаю приде и ста по горами на березе; и заоутра въстав и речь к сущим с ним учеником: “Видите ли
горы сия; яко на сих горах восияеть благодать божья; имать град велик быти и церкви многи бог въздвигнути имать”; и вышед на горы сия благославли я и постави крест; и помолився богу и сълез с горы сея; идеже послеже бысть Киев; и поиде по Днепру горе и приде в Словени
идеже ныне Новъгород; и виде ту люди сущая; како есть обычаи им и како ся мыють и хвощаются; и оудивися им и поиде в варяги; и приде в Рим и исповеда елико наоучи и елико виде…". В това сведение е описан само фактът за пътешествието на апостол Андрей и нищо не се казва за деянията му и за целта на паломничеството му. Апостолите са тръгвали на път само с 
дна-единствена цел: да проповядват християнството и да покръстят местното население. Не се съмняваме, че в това съобщение от летописа следва да присъствува фрагмент, където да се указва целта на пътуването на апостол Андрей - покръстването на местните народи. В достигналите до наше време издания на летописа този фрагмент отсъствува. Изглежда, че е бил иззет от преписите ориентировъчно след XVII век.

За наличие на християнство в руската етнотеритория от апостолските времена са писали много западноевропейски средновековни автори. Йохан Фабри в трактата си "Религията на московитите", публикуван през 1525 г., пише: "Най-важното от всичко е, че те се придържат към християнската вяра (Изповядват християнската вяра, в която ги е наставлявал първоначално апостол Андрей), която, както самите те твърдят, им е била първоначално известена от Светия Апостол Андрей, брат на Симон Петър. Всичко, което е било прието при Константин Велики от епископите в Никея през 318 г., град Витиния, на първия Никейски събор и всичко, предадено и оповестено от Василий Велики и Свети Златоуст те почитат като толкова свято, непреложно и чисто, че от него, както и от Евангелието на Христа и до ден-днешен на никого измежду тях не е позволявано да отстъпи дори и мъничко. Толкова силно е смирението им, че всичко, веднъж установено от светите отци на съборите, никой и никога не би се осмелил да подлага на съмнение (С какво благоговение само те почитат установеното от отците и го смятат за свещено.). И така, с голямо постоянство на душата, повече от много от нашите, те твърдо стоят в първата вяра на Неговите приемници и светите отци и са закърмени с нея заедно с майчиното си мляко".

Сигизмунд Херберщайн също е писал по този въпрос: "Руснаците открито се хвалят в летописите си, че още преди Владимир и Олга земята руска е получила кръщение и благословия от Христовия апостол Андрей, който според техните твърдения пристигнал от Гърция до устията на Бористен, плавал нагоре по реките към планините, където сега се намира Киев и там благословил и покръстил всичката земя. Той издигнал там кръста си и предсказал, че на това място ще има велика благодат божия и много християнски църкви. После оттам се добрал до самите извори на Бористен край голямото езеро Волок (Wolok) и по река Ловат (Lowat) се спуснал в езерото Илмен, оттам по река Волхов (Wolchow), която изтича от това езеро, пристигнал в Новгород; оттам по същата река стигнал до Ладожкото езеро (Ladoga) и река Нева (Heva, Neva), а после и до морето, което ние наричаме Немско, а те - Варяжко, проплувал между Финландия (Winlandia) и Ливония и се добрал до Рим. Накрая в Пелопонес той бил разпнат ради Христа от Егей (?) Антипатър. Така гласят техните летописи". Сигизмунд Херберщайн пряко посочва, че "руснаците открито се хвалят в летописите си" за покръстването им от апостол Андрей.

Цар Иван Грозни в беседата си за религията с папския легат Антонио Посевино казва: "Ние още от самото основаване на християнската църква сме приели християнската вяра, когато братът на апостол Петър - Андрей - пристигнал в нашите земи, после се отправил към Рим, а впоследствие, когато Владимир се обърнал към вярата, религията се разпространила още по-широко. Така ние в Московия сме получили християнската вяра по същото време, по което и вие в Италия. Пазим я чиста, докато в римската вяра има 70 вери, и ти си ми свидетел относно това, Антонио - ти ми говори за това в Старица". В този фрагмент се съдържа принципно положение, изказано от Иван Грозни - впоследствие, когато Владимир се обърнал към вярата, религията се разпространила още по-широко". Оттук следва, че Владимир всичко на всичко се е "обърнал към вярата", вече съществуваща по неговата земя и никога не е ставал основоположник на християнството в руската етнотеритория.
   Както вече отбелязахме, през 1633 - 1634 г. Московия е посетил в състава на германското посолство и Адам Олеарий. След обобщаване на впечатленията си той публикува записките си, в които в частност съобщава: "В своите летописи те (руснаците) пишат, че християнската вяра още в апостолическите времена е проникнала в Русия. Изглежда, че апостол Андрей от Гърция, като плавал нагоре по река Бористен или Днепър, преминал през Ладожкото езеро до Новгород, там проповядвал Евангелието Христово и установил истинското богослужение и построяването на църкви и манастири. След много време, след многото войни, водени в Русия от татарите и езичниците, истинската християнска вяра била в голямата си част подтисната и угаснала, а напротив, въведени били езичеството и идолопоклонничеството; така продължило чак до времето на великия княз Володимер, който преди това също бил езичник". Отново се посочва, че че "в своите летописи те пишат" за покръстването им от апостол Андрей. Това още веднъж потвърждава факта, че най-малкото след 1634 г. от летописа е било иззето съобщението за първоапостолското покръстване на част от древното население на руската етнотеритория.

В древноскандинавското географско съчинение "Какви земи лежат по света" има такова сведение: "В тая част на света се намира Европа и най-източната нейна част е Великата Свитьод. Тук идвал да покръства апостол Филип". Както показахме по-рано, Великата Свитьод е Нижна Скития. Значи местното население на този регион също се е покръствало от апостол Филип през I век. За съжаление не успяваме да намерим допълнителна информация относно дейността на този апостол засега. Не е и съвсем ясно в коя част от Източна Европа е проповядвал апостол Филип. Дори и това кратичко сведение от скандинавския източник е достатъчно основание да смятаме факта за обръщането на източноевропейските (скитски) народи в християнството за достоверен.

В християнството били въведени и племената от Северен Кавказ. За принадлежността на севернокавказките алани към християнството през XIII век пряко указва Гийом де Рубрук: "Навръх Петдесетница при нас дойдоха алани, които там се наричат асс, християни по гръцкия обред, имащи гръцка писменост и гръцки свещеници". За същото свидетелства и фактът за запазването от потомците им на древния народен християнски календар. Преки потомци на аланите се явяват карачаевците и балкарците. Макар терминът "алан" не е бил етноним, а по-скоро обобщаващо название на обширна група от различни племена, съвременните балкарци и карачаевци от незапомнени времена при взаимното си общуване се наричат помежду си алани. Тези два народа, както и някои други източноевропейски народи, са запазили древния си тюркски език. Не са успели обаче да запазят древната си религия - християнството. През периода, когато Северен Кавказ е бил завоюван от Златната Орда, на карачаевците, балкарците и на някои други народи се наложило да приемат исляма, който те изповядват до днес. Все пак е останал доислямският им календар, който те наричат народен. Доста вероятно е това да е древен общохристиянски календар на народите от Източна Европа.
Според този календар месец януари е наречен "башил ай" или "главният месец". Февруари е "байрым ай", което означава "празничният месец". Названието на месец март вече е свързано с християнския религиозен обряд. Той е наречен "аўузну ал айы", което може да се преведе като "месец на разговяването". Април съответно е назован "аўузну арт айы", което се превежда като "месецът на отговяването". Както разбираме, тези две имена на месеците са свързани с предпасхалните Велики пости, които се падат през април. Названието на месец май - "хычаман ай" е било свързано с привършването на пролетните полски работи. По този случай навсякъде са изпичали специални пироги, които наричали "хычаман хычыла". Едно от имената на месец юни е било "никкол ай", което в превод от тюркски език означава "месец на стареца". В изходното си значение "Николай" не е собствено име, а тюркоезична дума, която в буквален превод означава 
"стар, старинен". Съдейки по всичко, този месец е наречен на свети Николай Чудотворец или по-правилно, в чест на Стареца Чудотворец. Другият летен месец - юли - е наречен така в чест на пророк Илия - Элия ай. Думата "элия" в балкарски език означава още и "мълния". Месец август е назован "къыркъар ай", което в буквален превод от тюркски език означава "месец на четиридесетте мъже". Възможно е такова название да е свързано със спомена за четиридесетте севастийски мъченици. Септември в народния карачаево-балкарски календар е наречен "къыркъаўуз ай", което може да се преведе като "месец на четиридесетте разговявания". Засега е трудно да се обясни защо този месец е назован така, но във всеки случай връзката на името му с християнството е очевидна. Следващият месец - октомври - в този календар се нарича "эт ыйыкъ ай", в буквален превод "месец на месната седмица". В съответствие с християнските канони през този месец в продължение на седмица е било разрешено всеки ден да се яде месо, като през другите седмици употребата на месо за храна е била забранена. Ноември е наречен двояко: "къач ай" или "месец на кръщението" и "абыстол ай" - "месец на апостола". От тези две имена на месеци можем да си изясним, че през месец ноември апостол Андрей е извършил покръстването на народа. Затова в календара на този народ месецът на кръщението е наречен в чест на това събитие. Че именно апостол Андрей е покръстил тукашния народ става ясно от името на следващия месец. Декември има три названия: "Андрейич ай", "Эндреўюк ай", "абыстолу арт айы". В превод от тюркски език първите две названия, които са фонетичен вариант на името "Андрей", ще звучат така: "Месец на Андреевата кончина". Третият вариант се превежда като "месецът на кончината на апостола". Смисълът на трите названия е абсолютно прозрачен - декември е месеца, през който апостол Андрей е приел мъченическата смърт. Съдейки по всичко, разглежданият от нас календар се е появил сред групата източноевропейски народи, които са свързали своето покръстване непосредствено с апостол Андрей. Това едва ли може да бъде измислица, защото такова събитие се явява съдбоносно за всеки народ и тук място за измислици няма.

Християнството е било разпространено преди средновековието и сред народите от Поволжието и Прикамието. Арабско-персийските ранносредновековни писатели многократно съобщават за това. Така например според ибн-Хордабех търговците-руси, пребиваващи в Багдад, "се представят за християни и плащат джизие". Тук явно става дума за горнокамските руси. По-нататък ал-Истахри указва, че "вътрешните българи са християни". Той има предвид волжките българи. Ал-Масуди при описанието на племената ас-сакалиба отбелязва: "Славяните се делят на много народи, някои от тях са християни... Те имат много градове, също и църкви, където окачват камбани, по които удрят с чук, както у нас християните удрят с дървено клепало по дъска". Тук има няколко заслужаващи внимание момента. Първо, ал-Масуди пише не по-късно от 20-те до 50-те години на X век, тоест преди приемането на християнството от киевския княз Володимер по официалната версия. Второ, става дума за народа ас-сакалиба, обитавал някъде в североизточния регион на бъдещата Русия, а не за киевските славяни. (Продължава в коментарите!)




Гласувай:
8



1. dobrodan - Текстът не е малко, но си струва да се изчете. Въпросите.....какви въпроси? :):):)
26.01.2021 11:18
Трето, през описвания период ас-сакалиба вече имат много градове и църкви с камбани, което свидетелства за дълга християнска традиция сред този народ. Не е изключено християнството у българите и ас-сакалиба да се е отнасяло още към времето на проповедите на апостол Филип по тези места. Едва ли проповедническата му мисия е била неуспешна, защото в такъв случай нямаше да си спомнят за него след столетия. Имаме основание да предполагаме, че християнството в Източна Европа, включително Прикамието и Поволжието, се е появило за пръв път в първоапостолското време или през I век от н. е.
Руските летописи обаче, както и редица други източници свидетелстват, че християнството се е появило на руската етнотеритория и по-точно в Средното Приднепровие около 988 г. Смята се, че "покръстител на Русь" е киевският княз Владимир, който приел християнството в Крим, във византийската колония Херсонес от обикновен гръцки свещеник. Ето какво се разказва по този повод в Лаврентиевския летопис: "єпспъ же Корсуньскıи . с попъı црц҃нъı . ѡгласивъ крсти
Володимира . ӕко възложи руку на нь . абьє прозрѣ . видивъ же се Володимеръ . напрасноє ицѣленье . ипрослави Ба҃ рекъ . топерво оувидѣхъ Ба҃ истиньнаго . се же видѣвше дружина єго . мнози крстишасѧ . крсти же сѧ в цер҃кви ст҃го Васильӕ . и єсть цр҃кита стоӕщи въ Корсунѣ градѣ . на мѣстѣ посреди град . идѣже торгъ дѣють Корсунѧне". (Превод: Епископът корсунски с царицините попове, като огласи, покръсти Владимир. И като положи ръка върху него, той тозчас прогледна. Владимир, усетил внезапното си изцеление, прослави Бога: " - Сега познах истинския Бог". Много от дружинниците, като видяха това, се покръстиха. Покръсти се той в църквата на свети Василий, а тази църква стои насред града Корсун, където се събират корсунците да търгуват". Тази гледна точка за покръстването на Рус е приета както от съвременната историческа наука, така и от Руската Православна църква. Още повече, в Руската Федерация в чест на това събитие на държавно ниво и със законодателен акт е установен денят на паметта на "светия равноапостолен княз Владимир". Този ден - 28-ми юли - е наречен "Ден на покръстването на Русь". Казано по същество, посочените исторически източници свидетелстват, че през 988 г. е било осъществено не кръщението на "Русь" (или на цялото население на руската етническа територия), а на русите, тоест на русите-езичници, които малко повече от сто години по-рано са мигрирали в района на Средното Приднепровие. Те приели византийското разклонение на християнството ("гръцкия обряд"). Местното население, приело християнството още по първоапостолското време, вероятно е изповядвало формата на ранното християнство, която после е наречена староверство или древно православие.
След обобщаване на фактическите данни за разпространението на християнството в руската етнотеритория можем да отбележим следното. Според доста многото на брой исторически източници християнството се е появило там през I век от н. е. и е пренесено от първоапостолите Андрей и, както изглежда, Филип. По това време там не е имало нито руси, нито славяни и в християнството са били обърнати местните скитски (тюркоезични) народи. Това е било ранно християнство. В V век в Приилмението и междуречието на Волга и Ока се появяват южните славяни, които вероятно вече са били християни. Времето на появата на другата славянска група в района на Среден Днепър и басейна на Ока засега не е съвсем уточнено. Тези славяни със сигурност не са били християни при преселването си. Русите повторно се появяват в Приилмението към средата на IX век. Оттам те проникват в Средното Приднепровие, като според руските летописи все още са били езичници. През 988 г. те приемат византийския клон на християнството, като с течение на времето са го превърнали в държавна религия. Оттогава в руската етнотеритория започнали да съществуват двете отделни течения в християнството - византийското и раннохристиянското. Първото - като официално, второто - неофициално и преследвано. Независимо от многовековните гонения малобройни християнски общини на старообредци са запазени и до наше време. Именно в това течение на християнството се съдържат неговите най-древни традиции, идващи от първоапостолските времена.
Като съберем всичко казано дотук за християнството, можем да заключим следното. Всички показани по-горе данни свидетелстват, че ранното християнство се е оформило като религия в тюркоезична среда. Тогава възниква въпросът - на коя етнотеритория е станало това и защо всички раннохристиянски писмени паметници, известни днес, са написани на старогръцки език? Като предположение, основано на изнесената доста ограничена информация можем да изкажем някои предварителни съображения. Съдейки по всичко, изходните територии, където е създадена християнската терминология са Мала Азия, Сирия, възможно и Северен Египет. Там възниква най-голям брой от първите християнски общини и там впоследствие се откриват първите богословски центрове. Езикът на местното население през първите векове от новата ера е оставал преимуществено тюркски, като елитът използвал и старогръцки език. Известна част от автохтонното население предполагагемо е говорила и нетюркски език, но той явно не е бил доминиращ сред християните. Християнските общини са възникнали в средата на простолюдието, затова и съответната терминология се е утвърждавала в именно такава среда. При това тя е изначално заимствана от предишната дохристиянска религия. Част от нея се е създавала наново. Богослужението в посочените територии се е водело, разбира се, на тюркски език. В края на IV век християнството се оказва разделено на две групи по въпроса за същността на Бога - едната е на привържениците на учението на александрийския епископ Арий, другата е на неговите противници. В крайна сметка в края на IV век на територията на Римската империя господстваща позиция заели противниците на Арий и техният клон от християнството получил названието "католически" - според указанията на император Теодосий I "събралите се епископи определили вярата на никейския Събор да остане господствуваща, а всички ереси да се подвергнат на забрана". Католицизмът отначало се разпространил в Източната империя, където редом с тюрскския език господствал и гръцкият. По този начин всички, които изповядвали арианството, автоматично станали еретици. Вероятно по това време богослужението в Римската империя на тюркски език било забранено. Във "варварските" етнотеритории, разположени на север от Дунав и в Испания се запазило арианството. С други думи, тюркският език започнал да се възприема като свързан с арианската ерес. Съответно богослуженията в Източната част на империята били преведени на гръцки език, а всички тюркоезични писмени източници, в това число и тези с нехристиянско съдържание подлежали на унищожение като еретични. Това вероятно е бил и периодът, когато Светото писание е било преведено изцяло на гръцки език. Не е изключено, разбира се, сред гръцката диаспора да е имало християнски текстове, преведени от тюркски език на гръцки значително по-рано. След разпространяването на католицизма в Западната част на Римската империя към края на IV век по указание на папа Дамасий I в Рим превели Библията на латински език, като цялото богослужение вероятно също било преведено на латински. Вярно е, че според официалната версия се смята, че преводът на Библията е бил направен от гръцки език на латински. Библията на латински език превел Софроний Евсевий Иероним (347 - 420 г.), наречен Блажени.
На териториите на "варварските" държави по това време продължавало господството на арианството и богослужебен език е бил, естествено, тюркският (скитските народи не са използвали нито гръцки, нито латински). Към IX - X век бившите варварски държави в Западна и Централна Европа, които изповядвали арианството, под активния натиск на Ватикана били принудени да приемат католическата вяра, чийто богослужебен език бил латинският. Дотогава и богослужебен, и разговорен език в Западна, Централна и Източна Европа бил основно тюркският, който, разбира се, е бил асоцииран с ереста. С еретиците католическата църква се разправяла много жестоко. Явно заради изкореняването на арианството и другите некатолически течения във "варварските" страни на Европа е била създадена инквизицията. По тази причина тюркоезичната част от европейското население от бившите варварски държави от страх пред всесилната католическа римска църква е преминавала от родния си език на флективните езици на автохтонното население. Всички тюркоезични писмени източници естествено са подлежали на унищожение. През този период е била унищожена и основната маса от писмени исторически паметници в Европа. Някаква част от тях предварително все пак е била преведена на гръцки и на латински. Само тези преведени писмени исторически паметници са оцелели до днес.
Как са протичали подобните на тези процеси в руската етнотеритория засега не е съвсем ясно заради пълната липса на информация. Влиянието на църквата върху тези процеси е било безспорно, защото по това време не е съществувал друг механизъм за въздействие върху съзнанието на огромни маси от населението. Единственото потвърдено от достоверни данни е отсъствието на древноруски език в християнското богослужение по цялата руска етнотеритория: "Руската литургия е заимствана от Гръцката Църква и е писана на Славянски език, който за русите е също понятен както Латинският език за папистите". По повод на този език Матвей Меховски се изказва доста по-определено: "В руските църкви при богослужението четат и пеят на сръбски, тоест на славянски език". Следва да отбележим, че на "сръбски" или по-точно на южнославянски език е говорело населението на Волго-Клязминското междуречие, възможно и на Приилмението, където през V век мигрират племената на южните славяни от Далмация. Ако съдим по данните от писмените източници, този език не е фиксиран в Приднепровието през разглеждания от нас период от време.
Показаните данни дават основание да предположим, че терминологията на ранното християнство се е оформила в тюркоезична среда, вероятно в земите на Мала Азия, Сирия, възможно и Северен Египет. Вероятно на тюркски език са били написани и всичките първи текстове на Светото Писание на християните. Преводът на тези текстове от тюркски език на старогръцки, после и на латински език предполагагемо се е случил в края на IV век след установяването на католическото господство в Римската империя. Тюркоезичните текстове на Светото Писание явно са били унищожени по времето на инквизицията като написани на езика на еретиците.


14.1.2020 г. За всички историци и любители, за всички любознателни читатели, както и за изобретателите на "истинската Българска история" :):):) преведох тази книга. Признавам си, че го направих с огромно удоволствие!

Добрев, обикновен българин
цитирай
2. fun1001 - ето, тук, нашите интереси ,се пресичат, краси, голямаа работа си)
26.01.2021 12:08

...не разбрах, коя е Книгата, но изложението ме ангажира, да го изчета
още веднъж, на споко)
аз,продължавам/и още повече/ да се придържам към АсироВавилонската, и Шумерска Следа@

/ще дам още материали, в последващи постове..
Благодаря ти многоо, добродане, г н Добрев, един обикновен българин

аз съм Юлия..непокорна неРабиня, и не божия)

Библейските имена Адам и Ева също са тюркоезични. В съвременния татарски език те имат формите "Адам белəн hава", а в балкарския - "Адам блу Хаўа". Думата "адам" в буквален превод от тюркски означава "човек", а думата "хаўа" или "hава" означава "въздух". Така че словосъчетанието "Адам и Ева" означава "Човек и Въздух". Възможно е в древността думата "хаўа"/"hава" да е имала и някаква друга семантика.
цитирай
3. dobrodan - Това е от книгата на Дроздов, Юли :).
26.01.2021 13:30
Свалил съм седем тома "История на татарите", няма да превеждам всичко :):):), но има за българите някои така доста интересни неща :):):), както и за "vulgari(те) - uulgari", като комай едното не е равнозначно на другото :):):). Търпение, като съм готов, ще се чуе.
цитирай
4. mt46 - Поздрав!
31.01.2021 11:09
Но така не се прави лингвистично-семантичен анализ!...
"Семантико-етимологичният анализ на думите "презвитер" и "епископ" показва, че двете представляват типични, донякъде изкривени тюркоезични думи. На съставни части думата "презвитер" можем да поделим така: пр-ез-вит-ер. Първата съставяща "пр" е обезгласен фонетичен вариант на думата "бар/вар" (имам, намира се). Втората съставяща "ез" е деформираната дума "ыс" (дим, пушек). Третата съставяща "вит" е латински прочит на думата "бит" (лице). Последната съставяща "ер" е фонетичен вариант на думата "ер" (мъж). За изходно название на тази длъжност е послужила думата "барысбитэр" със семантика "мъж с опушено лице".

Думата "епископ" на съставни части можем да разделим така: еп-ис-коп. Първата съставяща "еп" е фонетичен вариант на древнотюркската дума eb (еб) - жилище, стан. Втората съставяща "ис" е латиноезичен прочит на думата "ыс" (дим, пушек). Последната съставяща "коп" е древнотюркската дума "kop" (възвисявам се, възвеличавам, издигам се). Изходното название на тази длъжност е било "эбыскоп" и означава "издигащ се дим от жилището" или "издигащият дим над жилището".
цитирай
5. mt46 - Това е доста неграмотен "лингвистичен" подход! "Евангелие" означава "блага вест"... :)
31.01.2021 11:42
"В състава на главната книга на християните - Библията - влизат четири Евангелия. На съставни части думата "Евангелие" може да се раздели така: Ев-ангел-ие. Първата съставяща "ев" е древнотюркската дума ev (эв) - дом, помещение. Втората съставяща "ангел" е думата "аңлы" (в нетюркоезично произношение "англы"), която в дадения случай следва да преведем като "мъдър" (в това й значение думата се използва в днешния карачаевски език). Последната съставяща "ие" в дадения случай е древнотюркската дума ijд (ийэ) - стопанин, господин, употребена по адрес на Бог. Изходното название на разглеждания термин е "Эваңлыие" със семантиката "Дом на мъдрия Господ" или "Вместилище на мъдрия Господ". Възможно е и малко по-различно тълкуване. Думата ev (эв) в преносен смисъл означава и "участък от небето". Тогава думата Евангелие (Эваңлыие) може да се преведе като "Небето на мъдрия Господ".
цитирай
6. dobrodan - Драги ми приятелю,
31.01.2021 12:04
какво възприемаме днес като смисъл на думата "евангелие" и какво е означавала преди 2000 години предполагам да има значение.
Никой досега не е успял да се справи по-добре от Юрий Дроздов.
Не забравяй, че не е работил сам :).
цитирай
7. dobrodan - А как според теб следва да бъде направен такъв анализ?
31.01.2021 12:08
mt46 написа:
Но така не се прави лингвистично-семантичен анализ!...
"Семантико-етимологичният анализ на думите "презвитер" и "епископ" показва, че двете представляват типични, донякъде изкривени тюркоезични думи. На съставни части думата "презвитер" можем да поделим така: пр-ез-вит-ер. Първата съставяща "пр" е обезгласен фонетичен вариант на думата "бар/вар" (имам, намира се). Втората съставяща "ез" е деформираната дума "ыс" (дим, пушек). Третата съставяща "вит" е латински прочит на думата "бит" (лице). Последната съставяща "ер" е фонетичен вариант на думата "ер" (мъж). За изходно название на тази длъжност е послужила думата "барысбитэр" със семантика "мъж с опушено лице".

Думата "епископ" на съставни части можем да разделим така: еп-ис-коп. Първата съставяща "еп" е фонетичен вариант на древнотюркската дума eb (еб) - жилище, стан. Втората съставяща "ис" е латиноезичен прочит на думата "ыс" (дим, пушек). Последната съставяща "коп" е древнотюркската дума "kop" (възвисявам се, възвеличавам, издигам се). Изходното название на тази длъжност е било "эбыскоп" и означава "издигащ се дим от жилището" или "издигащият дим над жилището".


С представка, корен, наставка и окончание ли, както сме учили :):):)?
Много по-дълбоко слиза авторът, бих ти предложил дори да направиш някои съпоставки в нашия език. :)
След като прочетеш цялата книга :).
цитирай
8. radostinalassa - Св. Жарникова не те привлича
31.01.2021 15:21
Но голямата уста на Г.Сидоров никой не може да затвори. Белите, живеещи в Сибир са пропуснали всякакви монголоиди и угри, за да се заселят на север.
цитирай
9. mt46 - Ами
03.02.2021 23:04
не бива да се прави такова произволно разлагане, резцепване, разглобяване на думите от едно езиково семейство и да се търси натъкмяване спрямо думи от друго езиково семейство... :)))
Все едно да обясня семантиката на "Мохамед" чрез "муха" и "мед" – "муха върху мед"... :)))
цитирай
10. dobrodan - Всъщност точно така се прави :),
04.02.2021 09:20
доста въпроси пораждат такива "случайни" съвпадения.
Да са едно, две, сто - разбирам, но те са стотици, ако си забелязал.
Става дума за времена, в които езиците са претърпявали влияния, заемки, включително забрани... От наша гледна точка е трудно разбираемо това нещо, макар и ежедневно да навлизат чужди думи в езика ни, предимно английски.
Когато става дума за изцяло аглутинативен език, каквито са и днес тюркските езици, това е начинът.
В тях се слепват корени като отделни морфеми :) и афикси, даващи окончателния вид на изказа. За глагол, прилагателно, съществително си имат афикси :).
Не съм изучавал такъв тип език.
В нашия е по-различно, в европейските също, макар и до днес немският да е аглутинативен език, за исландския да не говорим :).
Тая книга е донякъде и учебник. Както и да го погледна, Дроздов е успял не само да разтълкува думите, но и да приведе семантиката им в подходящ вид според тяхната употреба в текстовете.
Това не е стъкмистика. Авторът също не е случаен и произволно подбран, в областта си има сериозни постижения. Едва ли би сложил името си върху пълна простотия :).
Думата "Мохамед" не може да се разделя нито по правилата на тюркските езици, нито според индоевропейските. Арабска е :).
цитирай
11. loop1 - Аврамеее...
06.02.2021 07:24
Аврамеее...
цитирай
12. dobrodan - Кажи, Аврамовото?
06.02.2021 10:29
Това име от вълка Лупи ли си го присвои?
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dobrodan
Категория: История
Прочетен: 1042945
Постинги: 381
Коментари: 4984
Гласове: 4142
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031