Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.05.2017 11:58 - Отец Атанас
Автор: demonwind Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1883 Коментари: 2 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

След смразяващата кръвта случка и смъртта на бай Михаил през пролетта, дойде дълго чаканото, но и твърде горещо лято. Селото беше опустяло, самотните къщи се издигаха необезпокоявани от никого, дори циганите, които обикновено обираха всичко от такива места, не ходеха в това прокълнато място. Хора от армията разказват, че в колата, която винаги дежури на пост до мястото, където зейна дупка в разцепилата се църква, били изпращани хора, които се ползват с не особено голямо доверие в армията, едва ли не като начин да изкупят греховете си. Въпреки това, от време на време се появяваше по някой млад човек, я да види къщата на покойните си баба и дядо просто ей така, да си спомни детските години, макар хората от града да не пускаха много-много децата си там, хем да вземе по нещо – мазетата на тези къщи държаха зимнината все едно е току-що приготвена.

Юли месец преваляше, когато неидвалият от много години внук на баба Дочка и дядо Стефан реши да дойде да види бабината си къща. Градът вече не му понасяше и все повече се ориентираше към живота сред природата, живота на село. Христо, така се казваше младият, но вече прехвърлил тридесетте човек, пристигна рано сутринта – имаше семейство и малко дете и не му се искаше да замръква в това село, изпитваше някакъв неописуем ужас и дори вида на колата на военните, скрита на сянка под огромния орех през църквата, не го накара да се успокои. Едвам отключи ръждясалия катинар и бутна старата порта, която се отвори с протяжно зловещо скърцане. Дворът бе обрасъл с трева над кръста, отвсякъде стърчаха бодливи къпини и какви ли не растения – когато човека си отиде, природата отново вземаше заслуженото. Христо си проправи път към къщата, след което без много напрежение (нали беше под стряхата и завит в найлон) отвори и втория катинар, за да влезе там, където не бе влизал от години. Лъхна го миризма на застояло, но не много, тъй като и без това прозорците не бяха изолирани и вятърът проветряваше старата необитаема постройка. Въпреки, че старите се бяха споминали преди повече от две десетилетия, вътре все още се усещаше онази миризма от детството, на ябълки и на нещо, което не може да се опише с думи, а може да бъде описано само като "бабината къща". Христо се унесе в спомените си, очите му се насълзиха. Току до къщата изграчи силно гарван и бързо изтръгна младия човек от спомените. Реши да види какво е останало от имота и въобще да вземе решение със семейството си дали да я продаде или пък, напук на всичко, да дойде да живее тук, или поне да опита.

Баба му беше учителка в селското училище, още я помнеше как децата я посрещаха с уважение на улицата, когато все още селото беше живо. Дядо му беше учен, но никога не говореше за работата си. Христо помнеше само книгите, многото книги, натрупани на купчини в стаята, която дядо му използваше за кабинет. Старият човек говореше няколко езика, някои от които, по негови думи, бяха вече мъртви. Христо тогава не знаеше какво е това мъртъв език, но като порасна разбра значението на тази метафора. Винаги се беше чудил за какво ти е да знаеш мъртъв език, но явно дядо му беше намирал смисъл в това.

Нещо прошумоля в полумрака и Христо изтръпна целия, когато две светещи очи го погледнаха злокобно изпод един скрин. Докато се опомни оттам излезе едър котарак и с фучене изскокна из отворената врата. Явно беше отвикнал от хорското присъствие и сега появата на този натрапник никак не му се нравеше. Христо се помота още малко в дневната, след което тръгна към кабинета на дядо си, или по-точно стаята (едната от общо две), която беше пригодена за тази цел.

Вратата изскърца протяжно, което отново накара тръпки да преминат по гърба на иначе не така лесно плашливия мъж. Освен прахоляка и паяжините, стаята беше прилежно подредена, книгите стояха по местата си. Помнеше как като малчуган дядо му не го беше пускал да влиза в тази стая, а само от време на време изваждаше оттам някоя чудно хубава книга с приказки, които баба му четеше на пейката в двора. Христо избърса праха от стария стол и леко се отпусна на него. Всъщност това беше първия път, когато сядаше на "трона" на дядо си, както обичаше да казва, когато беше дете. Стори му се някак странно и непривично. Беше завършил инженерство и седенето сред толкова много книги някак си беше много далеч от професията му. Облегна се назад, когато усети как нещо се изплъзва от джоба на телефона му и пада между дъските на стария под на стаята. Телефона! Христо не на шега се ядоса – оставаше да се счупи и този телефон и вече наистина нямаше да има връзка с останалите. Тръгна да го търси, но телефонът сякаш беше потънал вдън земя. И тогава дойде спасителният звън. Някой го търсеше и при все, че Христо нямаше как да отговори, поне вече знаеше къде е телефона. А той се беше плъзнал между две дъски и сега, за да го извади оттам, Христо трябваше да изкърти поне едната. Е какво пък, дори да дойдеше да живее тук, никога нямаше да преправя стаята на дядо си, просто щеше да закове дъската отново. Отиде до килера, където дядо му държеше инструментите си и се върна с подходящия. Старата дъска не му създаде много проблеми и скоро заветното средство за комуникация беше отново в ръцете му. Нещо обаче привлече вниманието му в пода. Чак тогава разбра, че дъската неестествено леко бе излязла от леглото си. Подът под нея беше много гладък, не като грубата замазка, която покриваше дневната например под дъските. Христо опита да помръдне съседната дъска, когато отдолу напипа нещо като издатина. Без да иска я натисна и бюрото на дядо му започна да се върти. Христо ужасено отскочи назад и побягна през отворената врата навън. Запали цигара с треперещи ръце, въпреки че избягваше да пуши напоследък. Прехвърли отново случилото се в главата си, погледна часовника и реши да не се предава. Беше вече около обяд. Посред бял ден нямаше какво да го сполети, ще влезе, пък каквото ще да става. С треперещи крака запристъпва към кабинета. Там бюрото се беше помръднало и на негово място се виждаше малко, но осветено (въпреки, че никой не живееше в селото, ток имаше, тъй като далекопроводът за града минаваше оттам и на никой не му се разправяше да откача старите необитаеми къщи) стълбище – може би светлината беше автоматично свързана с отварянето на своеобразната врата – водещо до сутерен, където като че ли имаше още повече книги. Имаше и тежко дървено писалище, на което бяха разпилени листа с ръкописен шрифт. Когато плахо се приближи до писалището, Христо разпозна почерка на дядо си. Взе няколко листа в ръка и започна да ги прехвърля. На първите два имаше надраскани някакви странни символи, които му се сториха твърде зловещи, но безсмислени, но на следващите ставаше все по-интересно.

Христо се отпусна на тежкия дървен стол без дори да изтупа праха, погледна телефона да види кой го беше търсил – непознат номер, така и така не вдигаше на такива номера – и започна да чете…

„22 май 1996 г. Започнах да разбирам вече много от истината за отец Атанас. Пиша тук, защото ме е страх за близките ми. Не ми остава много, но съм длъжен да напиша това, за да може евентуално някой ден да го намери някой. Онзи ден отидох да търся отеца в църквата, Драган от съседната улица ме помоли, нали е на легло, да питам попа дали ще кръсти внучето му на Петровден тази година. Атанас, както винаги, го нямаше, но олтара беше отворен. Не знам защо и дали не сторих грях, но нещо ме накара да вляза вътре. Това, което видях, се запечати в главата ми и докато съм жив (а може би и след това) няма да излезе оттам. Вътре олтарът беше пълен със зловещи предмети, изобразяващи същества, които нямаха нищо общо с която и да е земна форма на живот. На дървената маса беше оставена огромна отворена книга, върху която бяха нарисувани същите странни и зловещи фигури, както и знаци и нещо като планетни системи. Страниците на книгата бяха от материя, която не мога да опиша – приличаше както на пластмаса, така и на плат, но и тя, както и фигурите, според мен беше от неизвестен досега (поне на мен) произход. Вгледах се в една от планетните системи (всичко беше изобразено не като чернобяла графика, а като странно кафеникаво с тъмен оттенък) и разпознах Слънцето, заедно с планетите, които обикалят около него, една от които е нашата. Винаги съм знаел, че Слънчевата система има само девет планети, но незнайно защо на тази тук имаше изобразени десет. Десетата беше доста отдалечена от последната, Плутон, но като че ли на нея беше отдадено най-голямо значение, тъй като беше оградена с някакъв черен ореол. На големина беше почти колкото Сатурн и предвид далечината й, надали до нея достигаха слънчеви лъчи. Ако въобще съществуваше, тази планета се скиташе сама в ледения мрак на Космоса, далеч от всичко и в мъртва тишина. Но не това ми направи толкова силно впечатление, а нещо друго. Смея да твърдя, че съм обиколил достатъчно държави и образованието ми на историк-археолог (сега за първи път Христо разбираше истинското поприще на дядо си) ми е позволило да се запозная с много древни артефакти и исторически находки. Това, което лежеше на масата пред мен, определено беше папирус. Древен египетски папирус. На него бяха изобразени чертежи, които в първия момент не ми говореха нищо, но когато отворих малко папируса, видях, че става дума за… египетските пирамиди. Пред мен лежаха (не искам да си помисля дори, че бяха оригинали) копия на чертежите на египетските пирамиди! Изчисленията бяха описани под всяка страна, чертежите бяха просто перфектни, не трябваше да си завършил архитектура, за да стигнеш до това заключение. Погледнах часовника си. Имах чувството, че съм стоял тук цял час, а всъщност бяха само десет минути. Какво правеха тези неща тук, при отец Атанас? Отдавна подозирах, че отчето не е този, за когото се представя, но по-скоро мислех, че крие някаква тъмна тайна от миналото, свързана с престъпление или бягство от закона по други неизвестни причини. Бях проникнал в чужда собственост, собственост на църквата и беше време да си тръгвам, преди да си е дошъл отеца. Обръщайки се обаче с периферното зрение видях черното расо на отец Атанас, който стоеше безмълвен до единия свещник вдясно от олтара. Изтръпнах едновременно от ужас и от срам, че съм си позволил такова своеволие. Попът ме попита мрачно с басовия си глас дали съм се нагледал (явно имаше предвид странните писания на писалището). Опитах се да му обясня за какво става дума и за какво съм дошъл, чувствам едновременно срам, но и неописуем ужас. Отецът грубо ме прекъсна, стореното не може да се върне назад. Така или иначе бях видял много неща, които обикновен човек не бива да вижда. Но няма значение, кой ли ще повярва на някакъв си старец от едно забутано село на това, което е видял при някакъв смахнат поп. Отец Атанас ме покани настойчиво вътре в олтара, обещавайки, че нищо няма да ми се случи. Така или иначе чувствах, че няма как да откажа, бях стигнал твърде далеч.

Олтарът беше доста по-обширен от това, което изглеждаше отвън. Повечето мебели бяха облечени с тъмночервено кадифе, а сумракът правеше обствановката повече от тайнствена. По стените имаше библиотеки с десетки, стотици томове, кой от кой по-стари. Нямаше смисъл да питам попа дали мога да взема някоя – отговорът така или иначе щеше да бъде отрицателен. Вместо на тамян, всичко миришеше на нещо, което не мога да опиша, защото никога досега не бях усещал подобна миризма. Попът ме подкани да започнем разговор. Заобяснявах му всъщност за какво съм дошъл, но това, което седеше срещу мен, много трудно, ако не и невъзможно можеше да бъде излъгано. Засега оставихме тривиалния въпрос с кръщенето за някой друг момент, ако въобще щеше да има такъв.

Обясних на попа за съмненията си по отношение на миналото му, което до накара да избухне в бурен смях. Колко бе ограничено човешкото мислене. Винаги такива като отеца бяха вземани от простоватите хора за престъпници, бегълци от закона и какво ли още не. Само че понякога корените в миналото на такива същества могат да се окажат твърде дълбоки. И прастари.

След което отец Атанас започна разказа си…

Ще се опитам да предам това, което запомних, както и предполагате, нямах нито молив, нито лист, а и да имах, надали попа щеше да ми позволи да водя един вид професионално интервю с него.

Отец Атанас е бил на тази Земя отдавна. Много отдавна. Много, много отдавна. Помни я като наженена плоча с изригващи вулкани, безлюдни и голи пустини и първични океани. По думите му той и останалите (значи имаше и още, за които нищо не знаех) са пристигнали тук преди повече от 4 милиарда години. Когато го запитах как е възможно това и в такъв случай откъде са дошли, отецът стана и донесе картата на планетите, която бях видял по-рано на писалището. Посочи ми Плутон, който нарече със странното име Йюггот, след това посочи още по-далечната планета, наричайки я нещо като Шаггай (пресъздавам най-близко звуците, които нямат писмен аналог). Лично попът се е родил на Йюггот, но корените му идват от Шаггай и датират на повече от 10 милиарда години. Слушах и не вярвах, мислех, че пред мен стои някакъв смахнат тип, но нещо дълбоко в мен сочеше, че това далеч не е така.

Шаггай, която освен другото била и дом на интелигентно, подобно на насекомо същество, наречено Шан, вече я нямало, била унищожена от нещо, наречено Грот Предвестника (за което отец Атанас освен това допълни, че е било причина за масовите катастрофи на Земята, довели до изчезването на цели епохи). След това попът започна да говори за неща, които бяха извън пределите на човешкия ум, споменавайки имена като Йог Содот, Убо-Сатия, Тулча, Ксастур, Абхот, Даолот… С особена почит говореше за нещо, наречено Ктхулу, родено на планета, наречена Воорл, намираща се в „двадесет и третата мъглявина“, каквото и да означаваше това. Разказа ми за Светът на седемте слънца, планета, чиито обитатели са създали седем изкуствени слънца, с които да заместят умиращото си слънце. Там, по думите на отец Атанас, който назова себе си с името Нярлатхотеп, е прекарал голяма част от необятния си живот. Разказа ми и за отдалечената галактика, дом на обвития в мрак Зул-че-куон или Залтог, който можел да бъде привикан чрез звуците на специални камбани, намиращи се в тайнствен манастир в Мексико.

Когато Шаггай бил унищожен, отец Атанас (предпочитам да го наричам със земното му име), заедно с много свои другари, ако мога да ги накера така, тръгнали да търсят нов свят, където да се скрият от ужасната по своите мащаби война. Съществото Шан се преместило на Ксиклот, планета-близнак на Шаггай (може би не беше изобразена на картата, защото беше далеч извън пределите на Слънчевата система), където колонизирало коренните й обитатели (раса от кръвожадни насекоми) и живяло с тях известно време. По думите на отец Атанас Шан в момента е на място, което не може да бъде открито, освен ако самият той не пожелае това.

Преди да дойдат на Земята, Ктхулу и родът му живели на двойната зелена звезда Ксот. Там той се запознава с Ид-я, която взема за своя съпруга и от връзката им се ражда Гатанотоа, злокобно същество, живеещо в планините на Йюггот…

По думите на отец Атанас, войната ги достигнала и дотук и сега неговите братя спели дълбок сън в града Рлиех, който се намирал някъде в Марианската падина. Тези, които ги надвили, идвали от далечната галактика Йекуб. На Земята те създали раси, които трябвало да им слугуват (и да ги хранят в буквалния смисъл). За целта не им дали никакъв интелект, а просто ги моделирали като „сръчни животни“ по думите на попа. Най-подходящи за преобразуване били маймуните, тъй като функционалността им била най-пригодена за вършене на различни видове дейност. Нярлатхотеп (отец Атанас) единствен се скрил от жестокостта на враговете си и приемайки облика на коренен жител, заживял на Земята. По всякакъв начин се опитвал да привлече на своя страна немислещите създания, сътворени от нашествениците и нерядко успявал, въпреки, че това довело до развитието на силен интелект у расите, а впоследствие и на пълното унищожение на девет цивилизации. Ние, хората, които познаваме днес, сме десетата. Според отец Атанас – поредната, която ще бъде унищожена.

Земята, разбира се, през това време не оставала непосетена от никого. Съществата от Йекуб тръгнали към нови завоевания и само от време на време наглеждали (или унищожавали) творенията си. Любопитното е, че винаги, когато унищожавали определена цивилизация, следващат, която създавали, била по-различна по форма. За целта тези същества създали генна банка дълбоко в недрата на Хималаите и я обвили с невидима, но мощна защита срещу неканени гости. Дали привилегии само на определена група хора, в чиято вярност не се и съмнявали. Това продължило и до наши дни.

Нярлатхотеп дълго се скитал в немилост. Милиони години живял в самота, докато накрая не попаднал на град насред пясъците на току-що образувала се пустиня. Личало си, че доскоро това е било процъфтяващо място, но климатът и дейността на обитателите му накарали природата да отвърне милостта си от тях. Градът се казвал Ирем. Не много далеч разцъфтявал древен Египет, чиито основатели, по думите на отец Атанас, били потомци на по-древни раси, спасили се от унищожение. Отец Атанас бързо установил контакт с тези хора и наложил влиянието си над тях. Все пак уменията му невъобразимо надхвърляли човешките. Нарекли го Имхотеп, а той от своя страна построил три огромни творения, известни днес като пирамидите на Хеопс (Хуфу), Хефрен (Хафра) и Микерин (Менкаура). Когато го запитах за Сфинкса, ми каза, че го е заварил там и вероятно е построен много преди това от други същества преди той да се появи.

Пирамидите били издигнати за три дни и три нощи. Хора и владетели преклонили глава пред мощтта на Имхотеп, а фараонът се превърнал в прост слуга на могъщия гостенин. Дълги години отец Атанас водил народа към прогрес, но както винаги в земната история става, един ден хората се обърнали срещу него. Използвали неговите методи, за да го победят и им се удало. Затворили го в пирамида, която самите те направили и само поради това след известно време заточение той успял да се измъкне. Отново се заскитал самотен, докато не стигнал до държава, намираща се отново сред пустиня. Опитал се да помогне на обитателите й със своите способности, но за награда го хванали, измъчвали (измъчвали е силно казано, защото отец Атанас по думите му няма усещания за болка, радост, тъга и други, присъщи на човешкия род емоции), а накрая разпънали на кръст. Разбира се, ако е искал, е можел да изпепели цялото това място на нещастници с един поглед, но вече не искал да се скита, милиарди години бил съвсем сам в тази вселена. Негови съратници го свалили от кръста и оставили в една пещера, откъдето той невъзмутимо си тръгнал през нощта. По време на митарствата му из тази част от Земята се сприятелил с човешко същество от женски пол, което го придружило в новото му пътуване. По думите му, когато вече остаряла значително, спътницата в живота му била пренесена от същества, повикани от самия отец Атанас, на място, където цари вечна младост и един ден щели да са отново заедно, когато и да се случи това.

Слушах полузамаян – срещу мен стоеше, ако това беше вярно, самият Христос, а очите му ме пронизваха с мощта си и излъчването, което нямаше равно на тази Земя.

Решил да се прикрие под расото на свещенослужител – видял, че хората на Земята са прости и са склонни да се избият един друг заради нещо, в което вярват и чиито думи са изопачили според своите собствени предпочитания.

Когато пристигнал в селото ни, отец Атанас вече бил дал познания за нечувани досега изобретения на няколко земни учени и искал да отпочине няколко десетилетия, които били за него само един миг. Миг, достатъчен да събере сили за нова борба.

Хората го приели със смесени чувства, особено след описаните в предишния разказ случки. И ето сега това същество разкри пред мен същността си, без да се страхува от нещо, сякаш усещайки скорошния ми край. Не съм сигурен в бъдещето, но знам, че то няма да е никак благосклонно към нас, хората. Завършвам разказа си, тъй като усещам наближаващия хлад на мрака, който ще ме обгърне скоро.“

Отдолу следваще подписът на дядо Стефан и годината – 1996. Попът изпратил дядото на Христо и дълго гледал след него в полумрака. Два месеца след това го изпратиха в последния му път, а след още три по същият път пое и баба Дочка.

Христо седеше безмълвен, невярвайки на това, което беше прочел. Навън вече денят клонеше към своя край, трябваше да се маха по-бързо от това място, ако искаше да види отново любимите си хора.

Христо постави отново писалището на дядо си както го беше намерил, оправи всичко в стаята, хлопна вратата след себе си и сложи катинара. Заключи и външната врата, след което впери поглед в разцепената на две църква. Въздъхна и, воден от нездраво любопитство, взе съдбоносно решение – на всяка цена трябваше да проникне в църквата, и по-точно в олтара. Кога и как, това трябваше да обмисли добре.

Влезе в колата, запали цигара и скоро потегли обратно към шумния град, където го очакваше семейството му…




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mar866 - ...
16.05.2017 12:08
можеш книга да издадеш;)
цитирай
2. demonwind - Сериозно се замислям :)
10.09.2017 21:13
mar866 написа:
можеш книга да издадеш;)

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: demonwind
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1831650
Постинги: 509
Коментари: 2431
Гласове: 2818
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031