Поглеждам през пукнатината на миналото. Очаквам и там да съмне, за да видя всяка драскотина, грапавина и петно по неравния и нагъващ се непрекъснато релеф.

Тук е моят стар свят, в който слънцето изгрява и залязва, снеговете - дълги и носталгични някога, сега са кратки, а есените – преди огрявани сякаш с митичното златно руно, са сиви и унили.

А в прашните му ъгли, омотани в паяжини, дремят още призраци. И сънищата ми са трескави – от нищото току изскача някой от тях и ми шепне нещо, което не разбирам. Усещам какво трябва да направя - да превъртя обратно часовника и да върна спомените.

Вярвах, че без тях ще съм абсолютно свободна. Вярвах, че тъгата ще намери друга къща. Че сегашно време е моето време. Но защо сводът винаги е пуст - без гънка от птица? Защо пейзажът все повече се смалява – до малка фотография.

Започнах да слагам всяка сутрин трохи и паничка с вода на перваза.
Чакам ги. Чувствам ветрец от криле.
Идат.